Джулиет гола

Какво толкова? Защо беше прекарал половината си живот в криене от хора като Дънкан? Колко такива имаше все още? Една шепа, разпръснати из целия свят. Шибаният интернет беше виновен за това, че ги бе събрал на едно място и ги бе направил да изглеждат подозрителни. Шибаният интернет беше виновен за това, че го бе поставил в центъра на някаква негова параноична вселена.

— Много съжалявам, че се изпиках в тоалетната на Джули Бийти — каза Дънкан.

— Мисля, че не ми пука чак толкова, колкото го изкарах. Между нас казано, истината е следната. В определени кръгове Джули Бийти се радва на незалязващата и неопетнена слава на огнена муза. От днешна гледна точка тя е просто една празноглава хубавелка. Ако някой й пикае в тоалетната от време на време, така й се пада.

Двете най-важни части в живота на мъжа са семейството и работата и Тъкър много дълго се бе окайвал и за двете. Вече нямаше какво да направи за някои фрагменти от семейството си. Никога нямаше да изглади нещата с Грейс, а отношенията му с Лизи щяха да варират от взаимно търпение до болезнени изблици от нейна страна. Големите момчета не го вълнуваха особено. Оставаше Джаксън, което се равняваше на 20 процента успеваемост в бащинството. Няма място, където си струва да те приемат с подобен успех от изпита.

Никога не бе помислял, че работата му може да се спаси или че той може да се спаси чрез работата си. Но онзи следобед, докато слушаше как един речовит, вманиачен мъж му обяснява отново и отново защо е гений, у него пламна надеждата, че в това може да има частица истина.

Глава 15

Общинският съветник Тери Джаксън дойде да хвърли едно око на музея и изглежда, остана доволен от видяното. Толкова доволен, че започна да се амбицира за откриването.

— Трябва да поканим някоя знаменитост за откриването.

— Познаваш ли някоя знаменитост? — попита Ани.

— Не. А ти?

— Не.

— Е, какво да се прави.

— Кого би поканил, ако можеше?

— Не съм много запознат с известните. Рядко гледам телевизия.

— А изобщо? Например, ако можем да изберем някоя историческа личност? — каза Ани. — Всъщност трябва ли да държи реч или нещо такова?

— Ами да — каза Тери. — Трябва да привлече вниманието на местната преса. И дори на националните вестници.

— Ако някой герой от световната история дойде да открие изложбата на музея в Гулнес, сигурно няма да можем да се отървем от медиите.

— Кого би поканила?

— Джейн Остин — каза Ани. — Или Емили Бронте, нали сестрите Бронте са от този край.

— Смяташ, че от националните вестници биха дошли заради Емили Бронте? Предполагам, че за Джейн Остин ще дойдат. Боливуд и прочее.

Ани нямаше представа какво иска да каже Тери и реши да го остави без коментар.

— И за Емили Бронте ще дойдат.

— Може — каза Тери с известно съмнение. — Щом казваш. Но да се върнем в границите на възможното.

— Значи искаш да назова жив известен човек, който би дошъл в Крайбрежния музей в Гулнес, за да открие изложбата? Защото и това е различно.

— Не е. Прицели се възможно най-високо.

— Нелсън Мандела.

— По-ниско.

— Саймън Кауъл.

Тери помисли секунда.

— По-ниско.

— Кметът.

— Кметът има друг ангажимент. Ако беше побързала, можеше ние да го поканим първи.

— В момента ми е на гости един американски певец композитор от осемдесетте. Той става ли?

Нямаше намерение да го споменава, но нечестната критика по адрес на организаторските й качества я жегна. Още не можеше да повярва, че бе останал — Тъкър и Джаксън й гостуваха вече четвърти ден и не показваха желание да си тръгнат.

— Зависи кой.

— Тъкър Кроу.

— Не. Не става. Никой не го е чувал.

— Тогава кой американски певец композитор от осемдесетте би свършил работа?

Започваше да се дразни. Откъде тази внезапна жажда за знаменитости? Всички общински съветници са такива. В началото на проекта всичко е в името на град Гулнес, но към края всичко е за вестник „Гулнес екоу“.

— Мислех, че ще кажеш Били Джоел или нещо такова. Той не е ли певец композитор? Той щеше да спаси положението. Така че, покорно благодаря, но не Тъкър Кроу. — Той постави кавички с пръстите си около името, иронизирайки дълбоката неизвестност на Тъкър.

— Имам идея — каза Тери.

— Слушам те.

— С три думи.

— Така.

— Познай.

— С три думи?

— С три думи.

— Джон Лоуги Беърд. Хариет Бийчър Стоу.

— Не. Никой от тях. Трябваше да ти кажа, че едната дума е „и“.

— „И“? Като Саймън и Гарфънкъл?

— Да. Но не са те. По-добре се предай.

— Продавам се.

— Гав и Барнзи.

Ани избухна в смях. Тери се засегна.

— Извинявай — каза Ани. — Аз просто… мислех в друга посока.

— Как ти се струва? Те са местни герои и много хора в града ги познават…

— Аз съм „за“ — каза Ани твърдо.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тери Джаксън се усмихна.

— Идеята е гениална. Нищо, че сам си я хваля.

— Едва ли ще има интерес от националната преса — забеляза Ани.

— Така е. Това поначало си беше изхвърляне.

Ани си спомни, че според някои хора в бъдещето всеки човек ще бъде известен, но само сред петнайсет души. В Гулнес, където Тъкър Кроу спеше в стаята й за гости, а Гав и Барнзи бяха канени да откриват изложби, бъдещето беше настъпило.