Джулиет гола

В сряда — деня на откриването, Тъкър и Джаксън още бяха при нея, отлагайки заминаването си ден след ден. Ани не искаше да ги притиска, защото не можеше да понесе мисълта, че ще изчезнат. Всяка сутрин ставаше със страх, че двамата ще влязат в кухнята за закуска със стегнат багаж, но вместо това те обявяваха поредния си план за риболов, разходка или екскурзия с крайбрежния автобус. Тя нямаше представа дали Джаксън трябва да е на училище и не смееше да попита, да не вземе Тъкър да се плесне по челото и да помъкне сина си към гарата.

Не би могла да обясни на какво точно се надяваше или поне не би посмяла, защото обяснението щеше да прозвучи жалко дори в собствените й уши. Може би се надяваше те да останат завинаги в каквато конфигурация предпочетат. Ако Тъкър не желаеше да сподели леглото й, добре, макар че тя твърдо възнамерявате да спи с някого на някакъв етап и ако той има нещо против, можеше да върви по дяволите. (Войнственият тон идваше от това, че тези сценарии вече бяха разиграни обстойно; тя бе нахвърлила въпросния диалог в неделя вечер, докато се опитваше да заспи и се дразнеше на предсказуемото безразличие на Тъкър.) Тя, естествено, трябваше да замества Кат през повечето време, знаеше, че ще си ходят в Щатите за големите ваканции, макар че Джаксън вероятно щеше да ходи на училище в Гулнес, може би в „Роуз хил“ — учебно заведение с отлична репутация и внушителен уебсайт, на който случайно бе попаднала същата вечер. Може би Джаксън нямаше да страда толкова — очевидно по-силната връзка беше с Тъкър и тя чувстваше, че ако Тъкър изрази недвусмислено предпочитание, момчето ще го послуша. Тя щеше да праща редовно имейли на Кат — всяка седмица или всеки ден, както пожелаеше, щеше да праща снимки, можеха да говорят по телефона и тя щеше да свали онова нещо, с което можеш да видиш някого в Австралия на компютъра, докато си говорите, а Кат можеше да им гостува, колкото иска… Ако всички го желаеха, щеше да се получи. Иначе какво им оставаше? Да се върнат и да подновят предишния си живот, все едно нищо не се е случило?

Проблемът, разбира се, се състоеше в това, че нищо не се беше случило. Ако Тъкър и Джаксън можеха да прочетат мислите й, щяха да отстъпят заднишком навън от къщата, докато Тъкър размахва в ръце първото попаднало му оръжие, за да предпази сина си. Дали и майка й хранеше подобни надежди, когато коледната ваканция приключеше и тя трябваше да остане насаме със себе си за още единайсет месеца и три седмици? Може би. Всичко се бе случило твърде бързо — ето къде беше проблемът. Ани щеше да е предоволна да очаква с нетърпение имейлите на Тъкър, мечтаейки на час по лъжичка за далечната и томителна възможност двамата някога да се срещнат. Вследствие на разни медицински злополуки обаче тя трябваше да си излапа всичко само за няколко седмици и ето че сега щеше да остане с празна кутия и чувство на гадене в стомаха.

С неохота се налагаше да признае, че съществуваше и друга интерпретация на събитията — проблемът всъщност не беше в празната кутия шоколадови бонбони, а в самата метафора — краткото гостуване на един мъж на средна възраст и невръстния му син не трябва да се възприема като сладко изкушение, а като сандвич от магазина, непретенциозна купа с овесена каша или ябълка, грабната мимоходом от фруктиерата, когато няма време за нормално хранене. По някакъв начин тя си беше изградила толкова несъдържателен живот, че сега стоеше изправена пред най-драматичния обрат за последните десет години, но в какво се състоеше този обрат? Ако Тъкър и Джаксън в крайна сметка преценят, че ще живеят другаде — а досега те не даваха почти никакви индикации в обратната посока, — тя трябваше да гледа на евентуално тяхно по-сетнешно гостуване като на нещо досадно, нещо, без което може да мине преспокойно, нещо, за което дори няма да си спомня две седмици по-късно. Така би трябвало да се възприемат едни гости, нали?

Когато слезе долу, тя носеше пола и грим и Тъкър каза:

— Мамка му.

Не беше точно реакцията, на която се надяваше, но беше някаква реакция. Все пак я беше забелязал.

— Какво?

— Ще трябва да дойда така. Предполагам, че имам чиста фланелка, но сигурно е с реклама на стриптийз бар. Не че съм клиент. Някой ми я подари. А ти, Джак? Имаш ли нещо чисто?

— Пуснах някои неща в пералнята — каза Ани. — Имаш чисто нов Супернякой-си на леглото.

Много жени изричат подобни изречения всеки ден от седмицата, без да влагат в това никакви особени емоции. Или по-скоро емоциите им най-вероятно се свеждат до самосъжаление, а не до болезнена любов, липса и копнеж. Това приличаше на амбиция да достигне онзи етап, на който ще й иде да се обеси, защото да оставя фланелка на детското легло е симптом на угасващия дух. Сега обаче й идеше да се обеси, защото същите действия й напомняха първите бледи проблясъци на прераждане.

— Спайдърмен. Подходящ ли е за твоето събитие?

— Само аз трябва да съм облечена елегантно — каза тя. — Вие сте екзотичните специални гости.

— Защото сме по тениски — каза Тъкър.