Джулиет гола

— И защото сте от Съединените щати. Когато замисляхме изложбата „Гулнес през 1964“, изобщо не сме се надявали на посетители от Америка.

— Доларът беше слаб — каза Тъкър. — Но скоро ще ви залеем.

Смехът на Ани прозвуча неуместно силно и продължително и Тъкър я изгледа изпитателно:

— Нервна ли си?

— Не.

— А, добре.

— Просто си мислех за това, че си заминавате. Не ми се ще. Заради това се изкикотих толкова силно на шегата ти. По някакъв начин. Ей така — в случай, че това е последната шега, която пускаш тук.

Тя веднага съжали за това обяснение, но тя винаги съжаляваше за всичко. И след като съжалението пламна и угасна, вече не й пукаше. По-добре е той да знае, мислеше си. Искаше той да знае. Изпитваше нещо към някого и му го беше казала.

— Ясно. Но кой е казал, че си тръгваме? Тук ни харесва, нали, Джако?

— Да. Донякъде. Но не искам да живея тук постоянно.

— Аз бих живял тук — каза Тъкър. — Бих заживял тук, без да се замисля.

— Сериозно? — каза Ани.

— Абсолютно. Харесвам морето. Харесвам… непретенциозността.

— Много е непретенциозно — каза Ани.

— Какво изобщо означава тази дума? — каза Джаксън.

— Означава, че градът не се прави на нещо, което не е.

— Значи някои градове се правят на нещо друго? На какво?

— На Париж. На жираф. На какво ли не.

— Искам да отида в град, който се прави на друг град. Това е яко.

Прав беше. Яко е. Кой иска да живее на място, което се гордее със своята липса на амбиция, с магарешкото доволство от собствената си посредственост?

— Във всеки случай искам да се видя с мама и с приятелите и… — каза Джаксън.

Дори сега Ани продължаваше да се надява на някакъв сразяващ аргумент от страна на Тъкър, сякаш гледаше съдебна драма, в която Джаксън играеше глуповат, несговорчив съдия. Но той само постави ръка на рамото на Джаксън и му каза да не му мисли, а Ани отново се изкикоти неуместно, за да покаже, че няма нищо толкова сериозно, че всичко е шега и няма значение, че Коледа е към края си. Сега вече беше нервна.

Тъкър се притесни за Ани, когато влязоха в студения и злокобно безлюден музей, но си спомни, че тя е уредничката и е нормално да пристигне първа. Не мина много време и хората заприиждаха. Закъсненията не бяха на мода в Гулнес. Скоро залата се изпълни с общински съветници, приятели на музея и горди притежатели на парчета акула, всички обединени от схващането, че колкото по-късно довтаса човек, толкова по-оскъден ще бъде изборът на сандвичи и чипс.

— Тъкър Кроу? — каза Тери Джаксън, общинският съветник, чието притежание бяха половината експонати от изложбата. — Самият Тъкър Кроу?

Тери Джаксън беше прехвърлил шейсетте, имаше буен сив перчем и Тъкър с изненада установи, че името му е известно в средите на хора с буйни сиви перчеми. Но в този миг Тери кимна хитро на Ани, която вдигна сконфузено очи към тавана, и Тъкър разбра, че има някаква игра.

— Ани държеше да бъдете специалният ни гост тази вечер. Аз обаче възразих, че никой не знае кой, по дяволите, сте вие. И кой беше големият ви хит? Шегувам се. — Той весело потупа Тъкър по върба. — Но наистина сте от Америка, нали?

— Наистина съм.

— Добре — каза Тери успокоително. — В Гулнес не идват много американци. Може би вие сте първият. Това ви прави достатъчно специален. Останалото не е толкова важно.

— Но той наистина е известен — каза Ани. — В смисъл, ако знаеш кой е.

— Всеки от нас е известен в собствения си хол, нали така? Какво пиете, Тъкър? Аз ще си взема още едно.

— Само вода, благодаря.

— Няма да стане — каза Тери. — Няма да донеса на единствения американски посетител в Гулнес чаша скапана вода. Червено или бяло?

— Аз такова… лекувам се — каза Тъкър.

— Значи трябва да пийнете нещо. На мен винаги ми помага при настинка.

— Той няма настинка — каза Ани. — Лекува се от алкохолизъм.

— О, тук никой няма да забележи. Когато си в Рим и прочее.

— Така съм добре, благодаря.

— Е, добре. Както желаете. Ето ги и истинските звезди на вечерта.

Към тях се присъединиха двама мъже на средна възраст, които видимо не се чувстваха удобно с костюм и вратовръзка.

— Позволете да ви представя две легенди на Гулнес. Гав, Барнзи, това е Тъкър Кроу от Америка. А това е Джаксън.

— Здравейте — каза Джаксън и двамата се ръкуваха с него подчертано официално.

— Името ми е познато — каза единият от двамата.

— Има певец на име Джаксън Браун — каза Джаксън. — А също и град на име Джаксън. Но не съм ходил там, колкото и да е странно.

— Не твоето име, синко Джим. Неговото — Тъкър Намкойси.

— Едва ли — каза Тъкър.

— Да бе, Барнзи, верно — каза другият. — Скоро стана дума.

— Как пътувахте? — каза Ани.

— Ти приказваше за него — каза тържествуващо мъжът, който се явяваше Гав. — Онази вечер, когато се запознахме. В кръчмата.

— Така ли? — учуди се Ани.

— А, тя постоянно приказва за него — каза Тери Джаксън. — В нейното въображение той е известен.

— Ти свиреше кънтри, нали?

— Не съм казала такова нещо — каза Ани. — Казах, че напоследък слушам твои работи. Сигурно заради „Голата“.

— Не, ти каза, че той ти е любимият певец — забеляза Барнзи. — Той ли е мъжът, с когото се виждаш? От Америка?

— Не — каза Ани. — Той е друг.