Джулиет гола

Последната подробност Дънкан поднесе триумфално, но триумфът му бе помрачен от реакцията на Тъкър, който се изправи, пресекна се през масата и сграбчи Дънкан за фланелката с надпис „Грейсланд“. Дънкан изпадна в ужас.

— Да не си влизал в дома й?

Ани си спомни деня, в който Дънкан ходи до Бъркли. Когато се прибра в хотела, той беше нервен и някак потаен; същата вечер дори й заяви, че манията му по Тъкър Кроу отшумява.

— Само за да използвам тоалетната.

— Тя те покани вътре да използват тоалетната?

— Тъкър, моля те, пусни го — каза Ани. — Плашиш Джаксън.

— Не ме плаши — каза Джаксън. — Няма проблем. Този и без това не ме кефи. Фрасни му един, тате.

Последната молба накара Тъкър да отпусне хватката.

— Това не е хубаво, Джаксън — каза баща му.

— Никак — каза Дънкан.

Тъкър го стрелна с поглед и Дънкан вдигна ръце извинително.

— Е, хайде, Дънкан. Обясни как се случи да ползваш тоалетната на Джули.

— Не трябваше да го правя — каза Дънкан. — Докато стигна до къщата й, направо щях да се пръсна. Но там имаше някакво момче, което знаеше къде си държат ключа от входната врата. Нея я нямаше, така че влязохме вътре, аз отидох до тоалетната и той ми показа рисунката. Бяхме вътре пет минути максимум.

— Значи няма проблем, така ли? — каза Тъкър. — Виж, ако бяха седем, щяхте да сте нарушили неприкосновеността на дома й.

— Знам, че беше тъпо — каза Дънкан. — Беше ми много гадно. И още ми е. Опитах се да забравя цялата случка.

— Но ето че сега парадираш с нея.

— Исках само да докажа, че съм… сериозен човек. Или поне сериозен изследовател.

— Двете неща някак не си пасват, нали? Сериозните хора не се промъкват в чужди къщи.

Дънкан си пое въздух. Ани се притесни да не изтърси още някое признание.

— Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че… ти поиска да те слушаме. Но някои от нас те слушаха прекалено усърдно. Искам да кажа, че ако някои има възможност да се промъкне в къщата на Шекспир, би трябвало да се възползва, нали така? Защото така ще узнаем повече. Би било напълно оправдано човек да разрови чекмеджето с чорапите на Шекспир. В полза на историята и литературата.

— Значи според твоята логика Джули Бийти е Шекспир.

— Ан Хатауей.

— Мили Боже. — Тъкър поклати негодуващо глава. — И вие сте едни. Между другото, за протокола: аз не съм дори Ленард Коен, камо ли Шекспир.

„Ти поиска да те слушаме“… Това беше вярно. Някога винаги казваше верни неща, когато все още даваше интервюта за радиоводещи и рок журналисти: на всеки, който се интересува, би казал, че правенето на музика не зависи от волята му — той просто е роден музикант и ще продължи да бъде такъв независимо дали хората го слушат или не. Но също така бе казал на Лиза, майката на Грейс, че иска да бъде богат и известен и няма да бъде доволен, докато талантът му не получи полагащото му се признание. С парите не сполучи — дори приходите от „Джулиет“ не стигнаха за повече от година-две. Но с други неща сполучи. Спечели уважението и отзивите на феновете и на фотомодела от компанията на Джаксън Браун и Джак Никълсън. Освен това спечели Дънкан и дружките му. Ако човек иска да стига до дневните стаи на хората, с какво право отхвърля тяхното желание да влязат в неговата дневна стая?

— Това, което ще кажа, сигурно ще ти прозвучи глупаво и ненужно — каза Дънкан. — Но аз не съм единственият човек, който смята, че си гений. И макар да ни мислиш за… смотаняци, това не означава, че преценките ни са толкова лоши. Ние четем, гледаме филми, размишляваме и… Аз се изложих сериозно с глупавата си статия за „Голата“, която беше написана в погрешен момент и с погрешни мотиви. Но оригиналният албум… Не знам дали дори ти си даваш сметка за неговата наситеност. Все още намирам нови неща в него след всичкото това време. Нямам претенцията да разбирам какво точно означават тези песни за тебе, но изразните средства, алюзиите, музикалните препратки… Това е, което го прави изкуство. За мен. И… добре, добре, само още нещо. Мисля, че някои талантливи хора не ценят таланта си, защото им идва лесно, а хората не ценят нещата, които им идват лесно. Но за мен този албум означава повече от всички, които съм чул. Така че благодаря ти. А сега трябва да си вървя. Но не можех да не ти кажа тези неща.

Докато ставаше от масата, телефонът на Ани звънна. Тя вдигна и после протегна слушалката към Тъкър. Отначало Тъкър не я забеляза. Той продължаваше да зяпа в Дънкан, сякаш казаното от него висеше, написано в балон, излизащ от устата му, и можеше да бъде препрочетено. Тъкър искаше да го препрочете.

— Тъкър.

— Да.

— Грейс — каза тя.

— Ехей — каза Тъкър, — Грейси.