Джулия

— Разбира се, познавахме МакКлинтъкови — каза мисис Мюлино. — Те бяха по-възрастни от нас и малко сдържани, но всъщност много симпатични…

— Не, не МакКлинтъкови — каза Джулия. — Тези, които са живеели тук преди. Мисис Ръдж. Хедър Ръдж. Тя е имала една дъщеря.

— Преди МакКлинтъкови? Ние се нанесохме през 1967 година и те вече живееха тук от двадесет години.

— Вярно, разбира се! Разбира се. Вие не бихте могли да ги познавате.

Мисис Мюлино й обърна гръб и слезе по стъпалата. Преди да се отправи към дома си, тя се обърна към Джулия и лицето й се изви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

„Тази жена ме смята за луда“ — си каза Джулия. И си представи как Магнус крачи по улицата. Предишната нощ беше чукал с часове на прозореца в трапезарията. Магнус се опитваше да я бутне в бездната. Джулия желаеше успокояващото присъствие на Марк, безгрижната мъжественост на Марк. Марк беше талисман, който я закриляше от Магнус. Дори Лили не можеше да я спаси от Магнус. Тя чу как Хейзел Мюлино затвори вратата на къщата си. И срещу това също Марк също можеше да я закриля.

— Мисля, че имате нужда от помощ, скъпа. Живеете в такова напрежение и аз ви упреквам, че ви е страх и дори, че подхранвате разни съмнения.

— Страх? Лили, разбира се, че ме е страх… Този сеанс от онази вечер ме накара…

— Исках да кажа точно това. На обяд исках да се обадя на скъпата, стара мисис Флъд, но телефонът само звъня, звъня, без никой да ми отговори. Тя никога не излиза, освен за сеансите си. Сигурна съм, че е станало нещо страшно. Притеснявам се за бедничката.

— Е, добре, аз пък се притеснявам за себе си. Видели са Магнус да броди около къщата миналата нощ. Сигурна съм, че се е промъкнал вътре по-предишната нощ. Опитва се да ме принуди да се върна при него. Изгубил си е ума, аз също, може би. Искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че Кейт ми отмъщава. Това каза мисис Флъд: един мъж и едно малко момиче. Кейт е проникнала в съзнанието на Магнус. Понякога тя е също и в тази къща, тя ме мрази. Тя вярва на лъжите, които разправя Магнус.

— О, скъпа…

— Искате да го запазите за вас, нали? Искате да имате също и Марк. Бихте искали да накарате Магнус да повярва, че полудявам. Предполагам, че ще му се обадите веднага след като затворя телефона, за да му разкажете какво съм казала, но няма да го намерите у тях, защото той без съмнение обикаля тук, за да наблюдава къщата.

— Джулия, нали не мислите все пак, че аз…

— Вие сте му се обадили. Не удържахте на думата си.

— Защото исках да се върнете при него.

— Но бихте искали той да бъде ваш, нали? Както и Марк.

— Джулия, всичко това ни причинява болка. Вие сте ужасно несправедлива. Моля ви, Джулия, изслушайте ме. Кейт няма никаква причина да ви мрази, вие никога не сте искали да й причините зло. Напротив, бяхте много смела.

— Магнус уби Кейт. Магнус ме мрази, защото го напуснах, а сега Кейт също ме мрази. Мисис Флъд ги е видяла.

— Джулия, защо не дойдете вкъщи да поговорим за това, което се случи онзи ден? Елате, моля ви. Всичко започна оттам.

— Какво искате да кажете с това? Какво се опитвате да изтръгнете от мен?

— Нищо, Джулия, съвсем нищо. Просто помислих, че ще се почувствате по-добре, ако поговорим за това — ако не с Магнус, поне с мен. Но ако не се чувствате готова, няма нищо. Мисля все пак, че трябва да дойдете и да останете няколко дни с мен, за да…

Джулия получи съвсем ясно видение — един мъж с бяла риза, който забиваше игла в ръката й.

— Довиждане, Лили. Извинете ме.

Тя затвори, разтреперана до такава степен, че слушалката падна на земята. Трябваше да излезе от тази къща.

Джулия изкачи стълбите, хвърли отвратителната рокля в стаята си, взе набързо един душ, избягвайки доколкото е възможно да се поглежда в огледалото от страх да не забележи там някой лек и неуловим силует. Докато се бършеше, телефонът иззвъня и тя започна да брои: звънна двадесет пъти преди да спре. Облече се, като се стараеше да не мисли за това, което каза Лили. Напротив, мислеше с наслаждение за нови книги: да си купи книги, да изчезне в историята на други човешки същества. Това беше истинското освобождаване.