Джулия

Беше седнал на една пейка и не гледаше към нея. Джулия замръзна на мястото си, после отстъпи предпазливо две крачки, преди да се обърне. Картината с Магнус, облечен в светлосив костюм, със сгърчено лице, наведен напред, я изгаряше като горяща факла. Ако обърнеше глава, щеше да я види. Тя тръгна бързо с малки крачки, почти на пръсти, после, след като мина завоя, забави темпо и се осмели да хвърли един поглед назад. Не беше я последвал. Джулия погледна къде се намира. Наблизо имаше изход — малко вдясно и малко преди Плейн Три Хаус. Щеше да се прибере като заобиколи парка. Джулия се затича в тази посока, без да обръща внимание на погледите на мъжете, слагайки си маска на равнодушие.

И дума не можеше да става да седне в парка и да си чете книгата. Трябваше да се прибере вкъщи и да заключи вратите. Но малко преди да стигне до портала на парка, видя мъничкото, чернокожо момиченце, което бе срещнала в парка първия ден. Точно както тогава малкото момиче я гледаше втренчено, с вдигната към нея глава.

— Добър ден, Мона — каза Джулия. — Спомняш ли си за мен?

— Пфу! — каза Мона, като й се усмихна с отворени уста и блеснали очи.

— Не е хубаво да казваш това.

— Бух! По дяволите! — Мона се обърна, обхваната от луд смях. — Разкарай се!

Джулия я погледна, изумена.

— Разкарай се! По дяволите! Разкарай се!

— Но… — започна Джулия, когато внезапно се озова лице в лице с русото момиче. То пипаше едно колело, облегнато на оградата на парка, и гледаше Джулия право в очите. Нямаше други деца около нея. Най-близките хора бяха мъж и жена, заспали на тревата, на двадесетина метра. Около Джулия и русото момиченце сякаш се беше създало някакво празно пространство заредено с електричество, изолирано от времето и останалия свят. Детето носеше платнен панталон — смешен, с остаряла кройка, прихванат в кръста с ластик и с много широки крачоли. Приликата с Кейт накара сърцето на Джулия да се разтупти. Те продължаваха да се гледат, без да продумат. Джулия почти имаше усещането, че момиченцето я беше чакало в този отдалечен край на парка.

Изведнъж то се усмихна и цялата прилика с Кейт се изпари. Един от резците му беше счупен наполовина и правеше усмивката му несиметрична и леко изкривена.

— Коя си ти? — попита Джулия.

Усмивката на момичето стана предизвикателна като при възрастен човек. Скръстените й ръце помръднаха или нещо друго в тях помръдна. Като погледна по-отблизо, Джулия видя, че тя всъщност не пипаше велосипеда, но държеше ръцете си съвсем близо до задното колело. Трябваше и малко време, за да различи това, което държеше. Чак когато малкият, кафеникав предмет потрепери, Джулия видя, че беше едно птиче.

— Ранено ли е? — попита тя.

Детето не реагира, а продължи да гледа Джулия със своята неуравновесена усмивка на възрастен. Изглежда, сякаш в нея се бе събрало цялото същество на момичето.

С бърз и сигурен жест то пъхна птичката в колелото на велосипеда, така че да не може да мърда между спиците и металните пръчици, които поддържаха калника. Сцената се отпечата в съзнанието на Джулия със свръхреална яснота: както в мига, предшестващ предвидена катастрофа, времето сякаш беше спряло, като усмивката на момиченцето. Точно преди то да бутне велосипеда напред, Джулия погледна птичката, чието тяло действително минаваше между спиците на колелото и беше поддържано от подпорите.

— Не… не… — заекна тя.

Момиченцето побутна велосипеда. Птичката веднага се превърна в маса от окървавени пера. Главата й се поклащаше леко към земята.

Джулия вдигна бързо глава и видя момиченцето, което яхваше колелото. Тя не тръгна веднага, а остана за миг неподвижна, седнала разкрачено върху велосипеда и гледаше Джулия с втренчен поглед.

Джулия отвори уста, за да заговори, но видя главата на птичката да лежи в прахта, с отворени очи. Почувства, че й се повдига неудържимо и се обърна, за да повърне.

Когато спазмът премина, момиченцето вече го нямаше. Колелото й минаваше през портала, тя караше бавно и небрежно и скоро изчезна в тълпата.

Джулия направи крачка напред и усети, че коленете й треперят. Въпреки това се застави да затича. Без да я интересува вече Магнус, тя хукна право към къщата си, с отворена уста, разтърсвано тяло и пресечен дъх. Така прекоси голямата тревна площ, разминавайки се на косъм с минувачите, които се отдръпваха, за да й направят място, и пое по пътеката край детската площадка за игра. Устата й беше пресъхнала и сякаш ножове се забиваха в ребрата й.

Тичайки, стигна до ъгъла на Илчестър Плейс и като залиташе се опита да забави крачка. Дробовете я боляха, слепоочията й пулсираха; тя изкачи трите стъпала, водещи към алеята. Къщата не изглеждаше никак гостоприемна. Джулия желаеше едно единствено нещо — да се хвърли на леглото си и да потъне в дълбок сън, за да забрави целия свят. Книгата, която все още държеше в ръката си, сякаш бе утроила тежестта си.