Джулия

— Лъжкиня — измърмори Джулия и като хвана първия предмет, който й попадна — един тежък камък във форма на яйце, с розови жилки, полиран като стъкло — го запрати към огледалото. Имаше чувството, че Магнус е някъде наоколо и я загръщаше в ледено и отчайващо манто от фалш. Думата обвинение още изгаряше зениците й. Направи усилие да вдиша дълбоко няколко пъти и започна да събира дългите остри парчета. Докато отнасяше в ръце останалите малки парченца стъкло, за миг изгуби разсъдъка си: дали не беше написала сама тези думи? Не беше ли обезобразила тя куклите? За кратък момент остана с убеждението, че беше точно така.

Уинтър, Пол, кап., Стадиум Стрийт 2В, CB10. Беше открила двамата в указателя. Стадиум Стрийт се намираше в най-грозната част на Челси, близо до кейовете и до Уърлд’с Енд. По Слоун Скуеър тя избегна тълпата на Кинг’с Роуд и след като премина бавно между групи от красиви младежи, перчещи се от един магазин в друг, пресече Бофорт Стрийт и веднага се озова в друг свят. Бляскавата, оживена тълпа изчезна. Ресторантите и бутиците отстъпиха място на фабричните стени и на олющените фасади на местните ниски жилища. Тук-там магазини за дрехи излагаха стоката си на тротоара. Стари, прегърбени жени побутваха дечица пред себе си и си говореха сами. Като тръгна по Кремърн Роуд, видя неприятна сцена през прозореца на един партер: как много дебел мъж, облечен в разкъсано пардесю, вързано с връв на кръста се мъчеше да напъха един ужасен шпаньол в голяма хартиена торба. Държеше кучето за гърлото и се мъчеше да вкара в торбата краката му, които ритаха отчаяно… Пред очите на Джулия се появи, с дебели букви от сапун, думата „убиец“.

Една ярко червена камионетка за хляб внезапно препречи пътя й и тя сръчно маневрира, за да избегне сблъскването. Пред очите й преминаха думите ГОРДОСТ НА МАЙКИТЕ. Роувърът изви рязко надясно като опашка на риба, закачи бронята на една паркирана кола, после с обратна маневра застана нормално. Заобиколена от викове и свирене на клаксони, Джулия натисна газта.

Остави колата си на зловещата Стадиум Стрийт и веднага усети Темза. Миризмата й на нощ и масло полепваше по ръцете и косата на Джулия. Имаше усещането, че диша влажни паяжини, напоени с мирис на риба. Погледна вратата, пред която беше паркирала, и успя да различи под слоевете боя номер 15. Спусна се бавно по улицата и докато минаваше покрай тесните, мизерни къщи чуваше тропането на капаците на прозорците. Една ръждясала рамка от колело лежеше на тротоара, подобна на чудовищно насекомо. 10-ти, 8-ми, 6-ти… Фасадата на номер 5-ти беше покрита с петна от червена, синя и жълта боя, между които с големи черни букви бяха написани думите: РЕВОЛЮЦИЯТА Е ПРАВО НА ВСИЧКИ и ХЕНДРИКС. Вратата беше заключена с голям, сив катинар. Джулия пресече и бутна с усилие малката бариера на номер 2. В края на алеята, покрита с павета, видя ред имена и звънци. Прочете табелките: Уиноу, една празна, Мерц & Поло, Ганди, Мур Джилет, Джонсън. Никъде не пишеше Уинтър, а тя нямаше кураж да позвъни на някой от тези непознати. Щеше да си тръгне, когато видя една черна, лъскава стрелка, придружена от голямо „В“. Вдигна глава с облекчение и забеляза, че времето се бе променило. Големи, сиви облаци бягаха по небето и закриваха слънцето.

„В“ беше тясна врата на задната част на къщата, през която се чуваше слаба музика. Когато Джулия почука, вратата се отвори почти веднага, разкривайки тънък силует със увита в черен шал шия и панталон в същия цвят. Музиката се усили и тя позна, че беше от Рави Шанкар. Джулия забеляза първо, че мъжът има изпъкнали скули, а после и това, че очевидно носеше перука с няколко тона по-светла от косата, която му беше останала.

— Капитан Уинтър? — попита колебливо.

— Вече цяла вечност никой не ме е наричал така, скъпа. Предполагам, че вие сте възмутителната сестра на Роджър. Е, добре, влезте, след като сте тук.

Джулия влезе в тежката атмосфера на тамян и мускус.

— Оставете ме да ви обясня. Не съм жената, за което ме смятате. Казвам се Джулия Лофтинг, капитан Уинтър…

Мъжът каза:

— Моля ви, наричайте ме както искате, но не и „капитан“.

— Мистър Уинтър.

— Пол.

— Пол. Благодаря.

Като разглеждаше живото лице на Уинтър, което излъчваше дълбоко двуличие, Джулия с изненада установи, че той й беше почти връстник. Трябва да е бил на тридесет години, когато са го принудили да напусне полка си. При вида на тази малка екзотична стая, натъпкана с индийски възглавнички, африкански маски, репродукции от картини и дебели килими, никак не си представяше Пол Уинтър като офицер — в която и да било армия. Тя си позволи впрочем една непочтена мисъл: Пол Уинтър бе намерил по-добро разрешение от Марк на проблема как да живее в една единствена стая. Поне що се отнасяше до подробността, че това беше същият тип стая, която не пропуска светлина и, веднъж минал през вратата, човек попадаше в непрекъсната нощ.

— Със сигурност не сте сестрата на Роджър — каза той зад нея. — Тя не би изгубила толкова време да се възхищава на малката ми колекция. Моето студио ви харесва, нали?