Джулия

— Харесва ми — отговори тя просто.

— Щом затворя вратата, оставям света навън и живея в един свят, който аз съм си създал. Това е моят оазис, моето убежище. Всъщност рядко го напускам. В него има всичко, от което се нуждая: красота, мир, изкуство, изтънчени усещания… Още повече, че се намира в Челси, а това е важно, не намирате ли? Обиколих света — армията, знаете, — но не бих искал да живея на друго място.

Той се опитваше да се докара пред Джулия, а тя усещаше в него странна смесица от провал и арогантност. Смяташе се за един Оскар Уайлд, но безсмислената суетност на тази перука го правеше патетичен. „След малко — каза си тя — ще започне да измисля глупави епиграми“.

— Сигурно сте в течение, нали? — каза той. — Моята забележителна военна кариера. — Скулите му се изостриха още повече. — Но всичко това е минало. Искате ли цигара? Турски са.

— Не, благодаря. Съжалявам, че дойдох да ви досаждам така, кап… Пол, но поради лични причини се интересувам от една подробност от вашето минало.

— О, небеса! — изстена той, театрално. — Миналото не съществува. — След кратък размисъл добави — Никой интелигентен човек не вярва в миналото. — Замълча отново и накрая намери една задоволителна формулировка. — Тези, които вярват в миналото, са осъдени да живеят в него.

На Джулия и се стори, че съзира изразено недоверие в погледа му.

— Това, което е сигурно — каза тя, — е, че миналото има тясна връзка с моето настояще. Много е трудно за обяснение.

За миг си припомни изтърбушените кукли и обвинителните думи, написани със сапун върху огледалото, и почувства как кръвта се оттича от главата и.

— Човек би си помислил, че ще припаднете — каза Уинтър, разтревожен от бледността й. Приближи един стол до нея. Когато я настани, той си донесе възглавничка и седна до нея.

— Какво не е наред? — попита я.

— Аз съм обсебена. — Думите се изплъзнаха от устата й.

— Скъпа приятелко — изгука той, — станете атракция за туристите и ги карайте да плащат за вход.

Тя се усмихна.

— Трябва ли да направя извода, че тази очарователна ситуация има някаква връзка с мен?

Джулия наведе глава:

— Да…

— Колко вълнуващо! Хайде, задавайте ми въпроси. Нямам вече тайни, скъпа приятелко. Аз съм доволен, че съществувам, а хората могат да ме приемат или да ме отхвърлят, както намерят за добре, защото е безполезно да криеш дълбоката си природа. И в края на краищата, истината за това, което си, винаги излиза наяве. Знаете ли, аз постъпих в армията само защото моят баща настояваше и видях, че там е гнездо на лицемери. Всъщност затова те се отърваха от мен; не можех повече да насърчавам неестествената им дребнавост. Не можех да бъда друг, освен самия себе си. Това доста ги объркваше, уверявам ви, като се има предвид, че бях син на генерал. Като Рембо, нали? Френският поет. Но, кажете ми, не правите ли всъщност нещо като разследване? Не понасям това. Да не би да правите проучвания за книга?

— Не, съвсем лично е — повтори Джулия. — Стана така, че съм въвлечена в една история. Вие можете да ми помогнете, ако искате.

— Винаги съм се интересувал много от духовната страна на нещата — аз съм Дева с асцендент Овен.

— Бих искала да ви попитам за хора, които може би си спомняте.

— Забавно. — Той потъна още по-дълбоко във възглавницата. — Слушам ви. Толкова съм доволен, че не сте сестрата на Роджър.

— Не знам откъде да започна… Спомняте ли си за… Франческа Темпъл? Или за Фреди Райли?

Той присви очи.

— Велики Боже, може да се каже, че се връщате далече назад. Това бяха другарите ми в детските игри.

— Значи си спомняте.

Тя беше много пряма, Уинтър се отдръпна, като отказа да се ангажира с категоричен отговор.

— Смътно. По-точно… различавам силуети, очертания, ако може да се каже така. През детството си човек не е самият той. Детството е лъжа, която възрастните си разказват. Човекът е баща на собственото си детство, ако разбирате какво искам да кажа. Да видим… Франческа Темпъл. Едно момиченце, много бледо, с очарователни черни къдрици. Да… — Той направи жест, сякаш хваща нещо във въздуха. Сега си я спомням. Тя беше много покорна, родена войник, в известен смисъл. Правеше всичко, което й казваха. Фреди Райли — той си падаше малко хулиган, ако ме разбирате. За игра беше пръв. Все пак няма да ми кажете, че сте обсебена от Фреди Райли! — Той скръсти ръце и откри ред дребни сивкави зъби.

Джулия събра цялата си смелост.

— Можете ли да ми разкажете и за другите? Спомняте ли си, например, Оливия Ръдж?

Той я погледна с изумление и започна да си играе с ресните на възглавницата.

— Страхувам се, че не си спомням много добре за нея. Мисля, че беше интересно момиченце.

Изведнъж стана и оправи гънката на панталона си.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай, може би? Имам чудесен меланж от китайски и индийски. Великолепен.

— Не, благодаря, наистина. Какво друго можете да ми кажете за нея? За Оливия?

— Мисля, че мъничко започвате да ми досаждате. Беше завладян от някакво живо чувство и на Джулия й трябваше известно време, за да го определи: беше го страх.