Джулия

Суифт, Дейвид Н. Ъпър Стрийт 377, № 11. Джулия се намести по-удобно на седалката на Роувъра, без да изпуска от очи малката врата, точно отстрани на бирарията „Красавицата и звяра“. Убиваше времето като се опитваше да си спомни колко лондонски кръчми носеха литературни имена, но единствената, за която можа да се сети, беше „Жестокото море“ в Хемпстед, където Лили отиде веднъж и заяви: „детинска, както и романа, чието име носи“. Джулия стигна до Суифт в осем часа и се въртя в кръг из Айлингтън до девет и тъй като той все още не се беше прибрал, изведнъж реши да посети отново Гайтън Роуд — където всички светлини бяха запалени и дръпнатите пердета разкриваха празни стаи — след това се върна и продължи да чака завръщането на Суифт. Вече минаваше единадесет и гърбът започваше да я боли. Отвреме-навреме тропаше с крака, за да предотврати схващането им. Когато един човек с овехтяло пардесю и каскет от туид спря пред съседната на кръчмата врата, Джулия пусна чистачките и удвои вниманието си. Мъжът беше обърнат с гръб към улицата. Затаила дъх, Джулия чакаше да отвори вратата. Но мъжът стоеше там, без да мърда, прегърбен под дъжда. Когато най-сетне разбра какво правеше той, Джулия се извърна с раздразнение.

Отвреме-навреме под бирарията минаваха малки групички и Джулия виждаше как хлътват в Уимпи’с, в края на улицата. В единадесет и четвърт бирарията изплю шест или седем младежи, които се забавиха под навеса, с ръце в джобовете на саката си, за да се предпазят от дъжда. Те закриваха вратата на Суифт и Джулия простена наум, като се молеше тихо да си отидат. Други млади мъже излязоха от бирарията и се присъединиха към тях. Ако сега се върнеше Суифт, тя рискуваше да не го види. „О, не — прошепна Джулия. Дейвид Суифт беше последният и шанс“.

Изведнъж един мъж започна да се кара. Един друг сграбчи ръката му, но първият го блъсна силно и го събори по гръб на тротоара. Само за миг половината от тълпата изчезна. Трети мъж се приближи, като крещеше на първия и започна свада. Джулия ги видя как паднаха на мократа земя, сграбчиха се за раменете, после се отдръпнаха един от друг и продължиха да се удрят с юмруци. Всички наоколо се бяха изпарили като по чудо и освен тях се чуваше само шумът от дъжда. Единият от мъжете — Джулия не можа да различи кой — стовари мощен прав удар в брадата на противника си, който се срути; той го ритна свирепо с крак, после го стисна за шията и след като го изправи насила, продължи да го удря по лицето. Същински Магнус — помисли си Джулия ужасена, с ръка на устата. Внезапно тя запали фаровете. Побойникът се обърна изненадан — Джулия забеляза, че имаше брада и чип нос — после блъсна обезобразеното лице и изчезна тичешком. Жертвата остана сама на тротоара, с прогизнали дрехи. Падналото тяло на мъжа потрепери и той започна да пълзи по тротоара, като ранено животно, когато стигна до фасадата на бирарията, се изправи. Лицето му бе цялото в кръв.

Джулия отвори вратата и се наведе. Трябваше на всяка цена да извика линейка — потърси с очи телефонна кабина, но дъждът, който биеше в лицето, й пречеше да вижда. Избърса очи и накрая забеляза червена кабина, намираща се доста далеч от нея, точно пред едно кино с угасени светлини. Докато тичаше към кабината срещна едър мъж без връхна дреха, с нещо като черен хартиен плик в ръце. Тя почти не му обърна внимание, но като влезе в кабината видя през стъклото, че човекът бе оставил плика си пред вратата на Суифт и търсеше нещо в джобовете си. За миг се почуди какво да прави, после, като го видя да хлътва в къщата, окачи слушалката и забърза към бирарията.

Жертвата от сбиването сега лежеше свита, с лакти в една обагрена с кръв локва и стенеше несвързано — нямаше съмнение, че на всичко отгоре беше пиян. Тя позвъни няколко пъти, бързо и кратко, на вратата на Суифт, после натисна бутона продължително. Свитият до бирарията мъж легна на едната си страна и хвана лицето си с ръце.

Чуха се тежки стъпки, слизащи по стълбата, и вратата се отвори. На светлината на крушката Джулия видя масивен силует.

— Мистър Суифт? — попита тя.

— Аз съм — каза мъжът, облъхвайки я с остра миризма на уиски. — Какво желаете?

Тя беше изненадана — и успокоена — от правилния му изговор. Това бе акцентът на Магнус и на хората от неговата среда, акцент, който Марк съзнателно избягваше.

— Трябва да говоря с вас. Освен това стана сбиване. Този човек е ранен. Трябва да извикаме линейка.

— Не ми плащат, за да помагам на пияниците — отвърна й Суифт. Протегна глава навън, като откри широко лице с хубав тен и къса, черна леко чуплива коса. Сакото му изглеждаше мазно и протрито.

— Да пукне дано! Казахте, че искате да говорите с мен?

— Той я погледна като познавач и Джулия направи знак на съгласие.

— Добре. Елате, да се качим в моята бърлога.

Като влезна в малкия коридор, миризмата на уиски я удари в гърлото. Джулия си обеща да се обади за линейка, дори и Суифт да не беше съгласен. Той вървеше пред нея по стълбите, с малко несигурна крачка.

— Хайде, елате да си поговорим, ако искате точно това — извика и той.