Джулия

Най-голямото й желание беше отново да вземе две хапчета и да спи чак до вечерта. Но имаше усещането за нещо недовършено, сякаш не бе стигнала до края на някаква писта. Не можеше да разбере какво. Вестник? Да, това беше: „Тейтлър“. В деня, когато отиде да види картината на Бърн-Джоунс, първоначално имаше намерение да потърси в това списание снимки от приемите на Хедър Ръдж.

Защо не? — каза си тя. Откакто бе открила ролята на Оливия в смъртта на малкия Брейдън, се бе отдала на мързелуване. Като че ли нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака Оливия да реши какво иска да прави. Идеята да прелиства стари вестници в Колиндейл и изглеждаше по-привлекателна. И ако това й харесва, нека Оливия се появи в читалнята и да размаха нож над купчините „Джон О’Линдън’с“ и „Пънч“. Това беше толкова смешна картина, че за втори път Джулия се усъмни в умственото си състояние. Възможно ли беше самата тя да бе изтърбушила куклите и да бе писала върху огледалата? А също и включвала отоплението? Може би си бе въобразила, че вижда Оливия. Дълбоко в съзнанието си започна да се съмнява.

Но все пак, някой е убил Пол Уинтър. Това със сигурност не си го беше измислила. Не, Оливия не беше илюзия. Като си даде сметка, че ужасната смърт на Уинтър не я облекчаваше, Джулия се облече в топлата, мълчалива стая, взе колата и кара в мъглата по лъсналите от дъжда улици до отдела за периодични издания на библиотеката Колиндейл.

Един пазач в униформа провери читателската й карта с почти обидна придирчивост. Докато минаваше покрай редиците от столове, забеляза с края на окото си как двама младежи, седнали пред огромен куп викториански списания, се спогледаха. Сигурно все повече заприличваше на просякиня. Обувките й бяха пълни с кал от бягането през Холанд Парк, чорапите й се бяха скъсали и вече от една седмица не си беше мила косата.

Обичайното й място беше заето от един огромен негър с очила със златни рамки, които хвърляха неумолими отблясъци. На бузата му имаше три паралелни, морави бразди от порязване. Той я погледна агресивно, като мечка, която защитава територията си, и тя отиде да си потърси място в другия край на залата. Няколко мъже я проследиха с очи и снизходителна усмивка.

Накрая намери едно свободно кресло до стената и остави там изкаляния си шлифер. Попълни фиш за всички броеве на „Тейтлър“ от 1930 до 1941 година и отиде да го занесе. Библиотекарката беше нова — тъмнокоса, млада жена с големи очила с опушени стъкла. Докато я гледаше да предава фиша на един от служителите, Джулия си спомни, че я бе видяла преди две седмици пред френския ресторант на Абингтън Роуд. Тогава си бяха разменили съучастнически усмивки, като между хора, които имат нещо общо. Но сега не усети нищо подобно. Нямаше нищо общо с тази млада, красива библиотекарка.

С разчорлените си къдрави коси и огромните, тъмни кръгове под очите си, със скъсаните черни чорапи и калните обувки, Джулия седна пред масата от светло дърво и веднага се почувства в по-добро настроение. Нямаше да се предаде. Един млад мъж й донесе половин дузина големи, черни томове.

— Като свършите с тези, ще ви дадем други — каза той, сякаш се извиняваше или може би защото се страхуваше да не бъде наруган от тази странна читателка.

Джулия беше сигурна, че ще намери нещо. Духът й рязко се повдигна. Взе първия том от купчината и започна да го разлиства, като гледаше жадно снимките на мъже и жени във вечерно облекло. Това й напомняше детството й; като че ли всеки момент щеше да ги чуе да говорят.

Един час измина безуспешно, после още един. Наближаваше вече обяд, когато намери някаква следа. Разлистваше бързо тома от 1933–34 година и едно лице, което беше отминала няколко страници по-назад, я накара да се върне. В броя от ноември 1933 година, на една страница вдясно, Хедър Ръдж се усмихваше на фотографа с цигара и чаша шампанско в ръка, с ослепителни рамене. От нея се излъчваше такава чувственост, че Джулия изпита физически шок. Беше заобиколена от млади мъже, свободно размахващи ръце. Джулия побърза да прочете надписа: „Известната американка Хедър Ръдж на приема, даден от лорд Килрос, в компанията на мистър Максуел Дейвис и мистър Джереми Рейнолдс, на лорд Пейнтън, на почитаемия Фредерик Мейзън и на виконт Грегъри“. Това беше всичко. Джулия не познаваше никого от тези млади мъже, които до един изглеждаха надути глупаци. В този брой нямаше друга снимка на Хедър.

Прелисти по-бавно останалата част от тома, но не намери нищо за Хедър. Чак след около четиридесет и пет минути видя отново овалното й суетно и чувствено лице, крехката й шия и ослепителните й рамене. Пак беше обградена от млади мъже, между които отново се намираха мистър Максуел Дейвис, виконт Грегъри и почитаемия Фредерик Мейзън. Джулия прочете, че този път се касаеше за вечеря, дадена от лорд Пейнтън, който на снимката се виждаше в компанията на малка, превзета блондинка, цялата зъби и къдрици. Без никакво съмнение това бяха „нейните“ млади мъже. Джулия си зададе въпроса кой от тях бе имал честта да зачене Оливия.