Джулия

Оливия, Магнус. Тя знаеше още от вечерта, когато срещна мисис Флъд, а сега наистина виждаше връзката и с какво тя самата бе част от замисъла на Оливия и от този на Магнус. Оливия би могла да бъде Кейт, каза си тя и Роувъра излетя напред като едва-едва избегна удара с един жълт фолксваген. Това означаваше, че Оливия би могла да бъде нейна дъщеря. Хедър Ръдж и тя бяха взаимозаменяеми.

— Не! — възкликна Джулия на висок глас и, навлизайки в дясното платно, натисна газта.

Сестри. Те бяха сестри. Жени на един и същи мъж. Майки на убити дъщери.

Чак когато видя червения светофар, Джулия успя да спре колата със скърцане на спирачките, без да обръща внимание на погледите на хората изпод чадърите. Остана свита над волана, с полуотворена пресъхнала уста и вдигнати към светофара очи — чакаше да светне зелено. Магнус изглеждаше по-объркващ отвсякога — океан от възможности и изненади: тя никога не би могла да го обхване, нито да го прогони от мислите си. Отровата, чиято чиста проява бе Оливия, излизаше от скритите дълбини на Магнус със сила, която е била потъпкана и видоизменена в детството му. (Както при Марк — каза един нелоялен глас в нея.)

Отзад изсвириха клаксони. Тя потегли и мина като фурия през кръстовището. Знаеше къде отива. Черното небе се стичаше отгоре и хвърляше петнисти сенки върху ръцете й, които държаха волана.

Наистина ли смачка едно куче? Не си спомняше. Всъщност тя не си спомняше пътя, по който бе минала. Да, в околностите на Голдърс Грийн и Финчли Роуд едно рижаво куче изскочи на шосето. Джулия инстинктивно изви волана, удари една паркирала кола и смачка вратата й. Струваше й се обаче, че след като потегли отново, имаше втори удар под предното ляво колело. Беше я страх да погледне в огледалото.

Остави колата на Ъпър Стрийт. Валеше ситен гъст дъжд, който проникваше в косата й. Мислеше си, че е ужасно да убиеш куче. Не смееше да погледне Роувъра. И той беше подарък от Магнус (купен с нейни пари), внушителен предмет — гладък, лъскав, като котка — образец. Отиваше му на Магнус да й прави подаръци с нейните пари и после да ги използва срещу нея. Стори й се, че зърна с края на окото си смачкана ламарина, а бронята май беше извита като рог от елен. Сгуши рамене. Къде беше шлиферът й? Нямаше го в колата. Оставила го е на стола в библиотеката. Надяваше се, че не беше убила кучето. Никой нямаше да забележи, но от това то нямаше да стане по-малко мъртво.

От бирарията на другия край на улицата струеше червена светлина. Зад прозорците имаше окачени чаши, които висяха надолу като прилепи и хвърляха отблясъци като коледна украса. Капките дъжд отскачаха от шосето и образуваха малки ручейчета, които се стичаха към тротоарите. Уличните фенери хвърляха непрекъсната линия от жълта кисела и разяждаща светлина — цвят, който глождеше кожата. Дъждът пълнеше с вода миглите на Джулия. Погледна над бирарията, но не видя светлина в прозорците.

Трябваше да се качи в апартамента, трябваше да види.

Полицията не беше тук — как така нямаше полиция?

Джулия пресече улицата, без дори да изгаси фаровете и да извади ключа. Колите минаваха през струите вода и почти не се виждаха. Стигна пред вратата на Дейвид Суифт и почука. Водата се стичаше по косата и врата й. Намери звънеца. Никой не идваше да отвори, та почувства остър хлад в корема си. Какво правеше полицията? Не бяха ли разбрали съобщението й? Джулия се опита да бутне вратата, но тя устоя на усилията й. Безсилна и разочарована се обърна и се намери с лице към ослепителните фарове на Роувъра, които я приковаха към стената.

Отново натисна вратата, после си спомни с невероятна точност за една техника, която Магнус веднъж й бе описал. Той защитавал един крадец, който му разказал как използвал пластмасова карта за отваряне на ключалките. И си послужи с кредитната си карта, за да й покажа. Като се порови из нещата в чантата си, намери кредитната си карта и пъхна единия й край между вратата и рамката, после я придвижи нагоре-надолу, усещайки съпротивата на ключалката. Тя настоятелно я пъхна по-навътре и чу силно изщракване на пружина. Бутна вратата и тя се отвори. Вмъкна се вътре и избяга от светлините на фаровете.

Спомняше си тази тясна клетка на стълбите. Отгоре до нея достигна приглушен шум. Сърцето й се сви болезнено, после се успокои, но страхът продължаваше да пълзи във вените, като ледена вода. Джулия се изкачи по мръсното стълбище. Беше сънувала тази сцена, но не си спомняше кога. Стигна горе. Треперещите й пръсти докоснаха дървената врата, през която се чуваше шепот — поредица от срички без значение. Бутна леко и вратата бавно се отвори. Пръстите й оставиха бледи следи по нея.