Джулия

Джулия не принадлежеше към никоя епоха; прибираше се вкъщи и нищо не бе й се случило. Баща й я чакаше там, облечен в елегантен тъмносив костюм. Дядо й бе починал, затова се връщаше от Смит Колидж. Бостън беше грешка, не трябваше да минава през Бостън. Нямаше значение, познаваше пътя.

Трябва да беше вече близо до блатата. Сигурно много са се променили, както всичко останало, от години не бе ходила в Смит. Духът й се вълнуваше. Без да намалява, пое по друг път. Пред очите й застана картината на един мъж, от чиито гърди бликаше гъста течност… Не, това не означаваше нищо, въпреки че краката й се бяха подхлъзнали в кръвта. Нищо. Направи усилие да се усмихне на един младеж, който пресичаше улицата с широки крачки по маркираната с широки бели райета част от шосето, и той отвърна на усмивката й. Имаше типично американски вид — кръгло лице и коса, която падаше меко. Лице, което се изплъзваше, лице, което не оставяше следи.

Роувърът ускори. Скоро щеше да открие пътя и да излезе лесно на платената магистрала, като остави града зад себе си, щеше да стигне до завоя на изхода на магистралата и до другите завои между хълмовете, щеше да мине покрай малките призрачни светлини в долината, където извивките на шосето лъщяха между дърветата.

Въпреки че мисълта й от време на време се изплъзваше и продължаваше да плува из Бостън, тя знаеше къде отива. На Мерилбоун Роуд забеляза друго петно кръв на лявата си китка и го изтри с отвращение в седалката на колата.

Отърси се от усещането, че беше в Масачузетс, чак когато паркира пред една къща на Нотинг Хил, мина по тротоара под дъжда и слезе по шестте стъпала. Съзнанието й бе раздробено, като знаме от вятъра, като прозрачен парцал, разкъсан от птици. Натисна с всички сили звънеца. Едно подземие: една долина. Гърлото й беше толкова свито, че дишането й причиняваше болка. Устата й лепнеше. Накрая вратата се отвори и тя се хвърли в прегръдките на мъжа, който се показа, и докосна с ръце влажното му лица. Той я притискаше много силно и междувременно се опитваше да свали връхната си дреха. Капки дъжд се стичаха по лицето му, а тя, притиснала чело към гърдите му, бе разтърсена от нещо и беше нужно доста време, за да разбере от какво — ридания.

Прав на вратата, Марк я остави да плаче. Мократа връхна дреха му пречеше и, както държеше Джулия, успя първо да измъкне единия ръкав, после другия. Остави го да падне в краката му и притисна Джулия по-силно. Тя трепереше като птичка, хваната в клетка, удряше гърдите му с ръце.

— Слава Богу, ти си тук — каза тя най-накрая. — Толкова се страхувах, че няма да те намеря и тогава трябваше да… — Гласът й пресекна и тя не можа да продължи.

— Току-що се връщам — каза той, опрял брадичката си върху косата й; от двете страни на косата на Джулия сребрееше една самообразувала се ивица. — Господи, като си помисля само, че дори не ти благодарих за онези пари. Наистина, не трябваше да ги приемам, но те дойдоха точно в момента, когато имах нужда и…

Джулия вдигна напрегнатото си лице към него и го погледна, без да разбира. Очевидно бе забравила за чека.

— Всъщност, няма значение — каза той и я притисна отново в ръцете си. — Какво ти се е случило?

Тя постави едната си буза върху рамото му и изчака дъхът й да се успокои.

— Всичко се случи — каза. — Тя ще ме убие. Видях… видях… — Джулия го гледаше втренчено право в очите, но мозъкът й не възприемаше това, което виждаше.

— Ти си видяла… — окуражи я Марк и погали бузата й, но тя не реагира.

— Докато идвах насам, ми се струваше, че съм в Америка. Имах чувството, че минавам през Бостън. Търсех входа на магистралата, за да отида в Ню Хемпшир. Отивах при дядо ми, в долината. Смешно, нали?

— Прекалено си напрегната — каза Марк.

— Тя ще ме убие — повтори Джулия. — Никой не може да й попречи. Не искам да умра. Може ли да остана с теб тази нощ? Целият си мокър. — Тя докосна лицето му. — Защо си мокър?

— Излизах. Прекарах малко време с Лили. Говорихме. Говорихме за теб. — Той се усмихна на Джулия. — Прибрах се точно преди ти да дойдеш. Ела, влез.

Заведе я в стаята, помогна й да седне на една възглавница и свали обувките й. После избърса краката й с кърпа, изсуши ръцете й. Накрая попи леко лицето й.

— Имаш нова синина.

— Паднах на улицата. Тя си играеше с мен.

— Какво ти е на китката? — Погледна изумен дебелата, мръсна превръзка, която се показваше от блузата.

— Порязах се. Не го направих нарочно. Точно я бях видяла. Опитах се да ти се обадя. — Гледаше втренчено стената, като че ли сега, след като Марк я беше приел, не можеше да направи нищо повече за нея. — Искаше да направи така, че да ме прегази една кола. Като мисис Флъд. Да убие някого не означава нищо за нея. Тя обича това. И кара други хора също да го обичат.

— Момент — каза Марк, разтривайки ръцете й. Беше клекнал пред Джулия и гледаше разстроения й поглед. — Коя е тази „тя“. Малкото момиче, за което вече ми говори? Оливия Ръдж?

Джулия моментално излезе от вцепенението си.

— Не съм ти казала името й — каза тя и дръпна ръцете си.

— Лили ми каза. Преди малко.