E. L. James - Fifty Shades Freed

- Един мъж трябва да изкарва прехраната на семейството си.

- Странно защо въпросът му се стори забавен.

- Крисчън, ти изкарваш много повече от прехрана! - казах с ирония. Той се намръщи и замълча. Не очаквах да ми разкрива кой знае какви тайни, дори не очаквах да ми отговори. Но той ме изненада.

- Не искам да съм беден - каза тихо. - Бил съм беден и знам какво е. Освен това... това е игра. Или печелиш, или губиш. А за мен тази игра се оказа доста лесна и умея да печеля.

„Не и в реалния живот“ - помислих си и веднага се усетих, че съм го казала на глас.

- Може би си права. Но с теб е по-лесно.

„По-лесно с мен?“ Прегърнах го силно.

- Не е само игра, Крисчън. Ти помагаш на толкова много хора.

Той сви рамене и усетих, че не се чувства удобно: разговорът

го притесняваше.

—За някои неща може би да - отвърна тихо.

- Обичам Крисчън Филантропа.

- Само него ли?

- О, не. И Крисчън Мегаломана и Контрольора, и Секс експерта, и Крисчън Перверзния, и Крисчън Романтичния, и Крисчън Срамежливия... списъкът е дълъг.

- Доста мъже с едно и също име обичаш.

- Около петдесет.

- Петдесет нюанса - каза той и се засмя в косата ми.

- Моят Петдесет нюанса.

Той ме целуна и каза:

- Е, госпожо Нюанс, хайде да видим как е баща ви.

- Хайде да се разходим с колата.

Бяхме се върнали в осмицата и аз сияех. Мозъкът на Рей се беше възстановил. Възпалението беше изчезнало. Доктор Сладър каза, че утре ще го събудят и че показателите били повод за истинска радост.

- Разбира се. Днес е рожденият ти ден. Можем да правим всичко, което пожелаеш.

О! Този тон! Погледнах го. Очите му бяха тъмни.

- Всичко?

- Всичко.

Една дума - и колко много обещания. Само той можеше да го прави този номер.

- Искам да карам.

- Карай, бебчо.

Колата беше мечта! Толкова лесна за управление! Щом стъпихме на 1-5, натиснах леко педала и се залепихме на седалките.

- Внимавай, бебчо! - предупреди ме Крисчън.

Когато влязохме обратно в Портланд, ми хрумна нещо.

- Планирал ли си да обядваме някъде?

- Не. Гладна ли си? - попита той с надежда.

-Да.

- Къде ти се ходи? Днес е твоят ден, Ана!

- Знам точното място.

Спрях близо до галерията, в която бяха организирали изложбата на Хосе, точно пред ресторант „Льо Пикотен“, където отидохме след изложбата.

- Мина ми през ума, че искаш да ме заведеш в оня ужасен бар, откъдето ми се обади пияна - засмя се Крисчън.

- Защо реши, че искам да ида там?

- Да провериш дали азалиите са все още живи. - Погледна ме саркастично.

Изчервих се.

- Не ми напомняй, ако обичаш. Освен това... ти въпреки всичко ме заведе в хотела си. - Засмях се.

- Може би най-мъдрото решение в живота ми.

- Така е. - Наведох се към седалката му и го целунах.

- Мислиш ли, че оня надут задник, сервитьорът, все още работи тук? - попита Крисчън.

- Надут ли? На мен ми се стори много готин.

- Опитваше се да те впечатли.

- Е, успя да го направи.

Устата му се изви в престорено отвращение.

- Да проверим, ако искаш - предложих.

- След вас, госпожо Грей.

След като се наобядвахме, минахме набързо през хотела да вземем лаптопа на Крисчън и се върнахме в болницата. Седнах до Рей и му зачетох от ръкописа, който ми бяха пратили. Единственият друг звук в помещението освен моя шас беше този на оборудването, което го поддържаше жив и благодарение на което беше с мен. Сега вече, след новините за бързото му възстановяване, можех да дишам по-леко, имах надежда. Просто трябваше да мине време и щеше да е съвсем добре. А аз имах време да чакам. И исках да му дам това време. Мина ми през ума дали да не се обадя на мама, но реших да го оставя за после. Държах ръката на Рей и му четях. От време на време я стисках окуражително, за да му напомня, че трябва да се оправи, да е добре. Пръстите му бяха топли и меки. На безименния имаше следа от халката. Той така и не я бе свалил - продължи да си я носи през всичките тези години. Бяха му я свалили лекарите.

След час или два, не зная точно, Крисчън влезе с лаптопа в ръка, а сестра Кели застана до него.

- Време е да тръгваме, Ана.

„О, не искам да го оставям“. Стиснах ръката на Рей по-силно.

- Трябва да хапнеш нещо. Хайде, късно е. - Гласът му беше много настоятелен.

- А и аз трябва да го почистя, госпожице Стийл - каза сестра Кели.

- Добре - съгласих се. - Ще дойде утре сутринта.

Целунах Рей по бузата, усетих наболата му брада, нещо необичайно за него. Не ми хареса. „Дръж се, татко, обичам те!“

- Мислех да вечеряме долу, в отделна стая - каза Крисчън.

- Сериозно? Да довършиш това, което започна преди месеци?

- Ако извадиш късмет, може и това да стане - засмя се той.

- Крисчън, нямам нищо официално за ресторант!

Той се усмихна, протегна ръка и ме поведе към спалнята. Отвори гардероба - а там висеше рокля в бяла опаковка.

- Тейлър? - попитах.

- Не Тейлър. Крисчън.

Усетих яда в гласа му. Не зная защо, но това ме разсмя. Разкопчах ципа на опаковката. Морскосиня сатенена рокля. Извадих я внимателно. Беше повече от превъзходна. С тънки презрамчи-ци, деликатна.