E. L. James - Fifty Shades Freed

- После ще мога ли да поспя?

- Да, бебчо, да - почти проплака той и ме целуна по челото.

- Искам да видя Малката точица.

- Ще я видиш.

- Добре тогава - прошепнах.

- Най-сетне - каза доктор Грийн. - Сестра, повикайте анесте-зиолога.

- Доктор Милър, готови за цезарово! Госпожо Грей, ще ви преместим в операционната.

- Операционната? - казахме в един глас и двамата.

Да. Веднага!

И вече се движехме. Летяхме по някакви коридори, лампите на тавана се сляха в една дълга бяла движеща се лента.

- Господин Грей, трябва да облечете престилка и панталони.

- Моля?

- Веднага, господин Грей!

Той стисна окуражително ръката ми и тръгна.

- Крисчън! - извиках в паника.

Минахме през някакви други врати, след секунди медицинската сестра покриваше гърдите ми и слагаше пред главата ми параван с перденца. Вратата се отваряше и затваряше и в един миг около мен имаше ужасно много хора. „Ужасен шум! Искам у дома!“

- Крисчън? - Опитах се да огледам лицата на хората. Търсех трескаво неговото.

- Идва след секунди, госпожо Грей.

След малко Крисчън стоеше до мен, облечен в сини дрехи. Стиснах ръката му и прошепнах:

- Страх ме е!

- Не, бебчо, не! Моята силна Ана не се страхува! - Той ме целуна по челото и от тона му разбрах, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Моля?

- Какво има?

- Всичко е наред, бебчо. Само си малко изтощена. - Очите му горяха от... страх.

-Госпожо Грей, анестезиологът е тук. Ще ви направим епиду-рална упойка и след това ще продължим.

- Има контракция.

Коремът ме се сви като притиснат с метален колан. Мамка му! Това беше уморителното. Да поемеш цялата тази болка. Стисках ръката на Крисчън. Бях толкова изтощена. Упойката парализираше усещанията ми надолу, все по-надолу и по-надолу. Съсредоточих се върху лицето на Крисчън. Беше ужасно напрегнат, разтревожен. „Какво не е наред? Защо е такъв?“

- Усещате ли това, госпожо Грей? - Гласът на доктор Грийн се чуваше насечен, надробен, далечен зад перденцата.

-Кое?

- Значи не усещате.

- Не.

- Добре. Започваме, доктор Милър.

- Справяш се страхотно, Ана.

Крисчън беше много блед. По челото му беше избила пот. Страхуваше се. „Не се страхувай, Крисчън. Не се страхувай“.

- Обичам те! - прошепнах.

- О, Ана! - изплака той. - И аз те обичам! Толкова много!

Усетих странно придърпване. Нещо ново и различно. Крисчън погледна зад перденцата и застина някак удивен, като че ли гледаше чудо.

- Какво става?

- Обдишване. Добре.

И изведнъж... пронизителен ядосан плач.