E. L. James - Fifty Shades Freed

Ана: Крисчън не ми е казал подробности.

Кейт: Елиът разбра от Грейс.

О, не, със сигурност Крисчън не искаше това да се разпространява из пресата и из цял Сиатъл. Опитах да сменя темата, като приложих патентованата ми техника за отвличане на вниманието на любопитната Кавана.

Ана: Как са Елиът и Итьн?

Кейт: Итън го приеха в курс по психология за магистърска степен в Сиатъл. А Елиът е неустоим.

Ана: Много се радвам за Итън.

Кейт: Как е нашият любим бивш доминант?

Ана: Кейт!

Кейт: Какво?

Ана: ЗНАЕШ КАКВО!

Кейт: ОК, съжалявам.

Ана: Добре е, даже много добре.

Кейт: Е, щом ти си щастлива, и аз съм щастлива.

Ана: Аз съм блажено щастлива.

Кейт: Трябва да свършвам. Може ли да говорим после?

Ана: Не съм сигурна. Провери, ако съм на линия -да. Има разлика в часовете!

Кейт: Така е. Обичам те, Ана.

Ана: И аз те обичам. До после, х

Кейт:

До после!<3

Да се доверя на Кейт да следи случая с пожара? Врътнах очи и затръшнах капака на лаптопа, преди Крисчън да е видял разговора ни. Нямаше да му хареса коментарът за „бившия доминант“. А дали беше съвсем бивш?

Въздъхнах. Кейт знаеше всичко от оная нощ, три седмици преди сватбата, когато се бяхме понапили и аз се поддадох на Катрин Кавана Инквизиторката. От друга страна, хубаво е да кажеш на някой.

Погледнах си часовника. Беше минал час, откакто свършихме вечерята, и Крисчън вече ми липсваше. Тръгнах да видя дали си е свършил работата.

В Залата с огледалата съм. Крисчън стои до мен, усмихва ми се с цялата си любов и нежност. „Приличаш на ангел!“ Усмихвам му се, но като поглеждам в огледалото, разбирам, че съм сама. Залата е сива и мрачна. Не! Обръщам глава и търся усмивката му. И тя е там, но тъжна, замислена. Той прибира един кичур зад ухото ми. После се обръща и без да каже и дума, съвсем бавно тръгва. Стъпките му кънтят, ехото се блъска между стъклата. Той продължава да върви към двойната врата с много орнаменти, един самотен мъж, един мъж без отражение в огледалото... и се събудих. Борех се за въздух, паниката ме беше стиснала за гърлото.

- Хей - прошепна тревожно той в тъмното.

„О, той е тук. В безопасност е!“ Изпитах нечовешко облекчение.

- О, Крисчън - казах, докато се мъчех да успокоя лудия ритъм на сърцето си. Той обви ръцете си около мен и чак тогава осъзнах, че съм плакала.

- Какво има, Ана? - Той ме погали по бузата и избърса сълзите. Чувах паниката в гласа му.

- Нищо. Глупав кошмар.

Той целуна челото ми и мокрите от сълзи бузи.

- Било е сън, бебчо. Сега си при мен. Ще те пазя.

Изпих с ноздри аромата му, гушнах се в него и се опитах да забравя за загубата и опустошението, които бях преживяла в съня си. Вече знаех, че най-дълбокият ми, най-големият ми страх е да не го загубя.

5 .

Размърдах се и инстинктивно заопипвах около себе си, за да се хвана за Крисчън. Исках само да почувствам присъствието му. Нямаше го! Скочих и панически се заоглеждах. Крисчън ме гледаше от малкия фотьойл до леглото. Остави нещо на пода, стана и дойде да легне до мен. Беше с отрязаните джинси и сива тениска.

- Успокой се. Всичко е наред - каза нежно, гальовно, успокоително, все едно говореше на приклещено в ъгъла диво животно. Много внимателно прибра косата от лицето ми и я приглади назад. Успокоих се. Виждах как се бори със себе си да прикрие собствената си тревога, но не успяваше.

- Толкова си притеснена напоследък - каза много сериозно. Очите му бяха широко отворени.

- Добре съм, Крисчън. - Усмихнах се широко. Не исках дори да подозира колко се тревожа заради палежа. Не спираше да ме преследва и ужасният спомен, когато саботираха Чарли Танго и когато Крисчън изчезна, не исках да си спомням празнотата и поразяващата болка. Споменът буквално ядеше съзнанието и сърцето ми. Опитах се да го потисна.

- Гледаше ме как спя ли?

- Да - каза той и ме изгледа, без да мигне, изучаваше ме. - Говореше насън.

- Нима? - „Мамка му! Какво ли съм бръщолевила?“

- Знам, че се тревожиш - добави той, очите му бяха загрижени. Нищо ли не можех да скрия от него?

Той се наведе и ме целуна между веждите.

- Когато се мръщиш, точно тук се образува едно малко V. Не се плаши, бебчо. Ще се грижа за теб.

- Не се тревожа за себе си, а за теб - възроптах. - Кой ще се погрижи за теб?

Той се засмя снизходително.

- Аз съм достатъчно голям и достатъчно силен, за да се грижа сам за себе си. Хайде, ставай. Искам да направим нещо, преди да тръгнем за дома. - Усмихна ми се с хлапашката си усмивка аз-съм-само-на-двайсет-и-осем и ме плесна по дупето. Сепнах се от пляскането, но най-вече от мисълта, че си тръгваме. Меланхоличното ми настроение се върна и избуя като плевел. Не исках да си тръгваме. Бях прекарала с него всеки миг от последните седмици и никак не бях готова да го деля с фирмата му, със семейството му... Беше божествен меден месец. Е, с някоя и друга кавга тук-там, но това е нормално за всички младоженци, нали?