Един от нас

В този момент едва не я застрелях там, на място. Треперейки от гняв, посочих с пистолета си вратата на всекидневната и изрекох, колкото можах по-спокойно:

— Влизай обратно там и затвори вратата. Не съм дошъл за теб, но ако ми попречиш, няма да те пожаля. Върви си гледай работата и не ми се пречкай!

Тя постоя за момент на мястото си, както правят хората, които винаги гледат да стане на тяхното, след това се върна във всекидневната и затвори вратата, без да погледне назад. Останах така, с изваден пистолет, и изчаках няколко секунди да ми мине.

След това събитията се развиха светкавично.

Откъм задната врата се чу шум, дръпнах се встрани и видях Дек, който влезе на бегом:

— Куот идва — просъска той, — току-що слезе от една кола.

— Сигурен ли си, че е той?

— Оо, да. Точно, както ми го е описвала Лаура.

Посочих на Дек трапезарията.

— Скрий се тук — прошепнах аз, — и веднага след като привлека вниманието му, иди зад гърба му.

Той тръгна за натам, а аз се дръпнах в сянката на стълбището, насочих пистолета към вратата и притаих дъх.

В началото — нищо, а след това — шум от приближаващи се по пътеката стъпки.

После — ключ, който отключва вратата.

Пронизващ въпрос: „От къде на къде Куот ще има ключ?“

Вратата се отвори и един мъж влезе в къщата. Не затвори вратата, стигна до средата на коридора и спря.

— Зная, че си тук, Хап, и не вярвам да ме застреляш направо. Предполагам, че най-напред ще искаш да ми натриеш носа, нали?

Обля ме студен душ, мозъкът ми се смрази.

— Стратън, какво, по дяволите, правиш тук?

Той се усмихна.

— Нали ти искаше така?

— Исках да се срещна с Куот, не с теб.

— Това е Куот! — каза Дек от сумрака зад Стратън със странен глас. — Куот е, Хап, казвам ти!

— Това е Стратън! — отвърнах аз.

— Всъщност и двамата сте прави — каза мъжът, — а освен това и двамата сте много глупави.

Вратата на всекидневната се отвори и оттам излязоха трима юначаги. Дек се опита да хукне към предната врата, но двамина го настигнаха за секунда и го повалиха на земята. Аз понечих да се дръпна назад, но се препънах в нещо и паднах право по гръб. Следващото, което помня, бе, че пред очите си видях дулото на пистолет и усетих, че някой е стъпил с крак върху гърдите ми.

Така великата операция на Хап и Дек приключи за нула време.

* * *

Стратън бе Куот, а Куот бе Стратън с модулатор на гласа. Сега, като си мисля, всичко си е било логично и обяснимо! Желанието на Стратън да ми повери работа със спомени, тъй като „Куот“ вече е знаел за изтритото ми от базата данни престъпление, което ме правеше лесно манипулируем. Така е разполагал с необходимия виновник, когото при необходимост винаги е можел да подхвърли на полицията. Способността му постоянно да изпреварва очакванията ми с една крачка до момента, в който престанах да използвам напътстващите телефонни услуги на Куот; невъзможността да открия Куот при завръщането си от Мексико, точно по времето, когато Стратън е бил в самолета от Флорида за Лос Анджелис.

Стратън живееше сред плетеница от тайни, а чрез личността на Куот е имал достъп и до всички мои тайни. Можете ли да си представите — в крайна сметка ходът с крабдада не бе успял да заблуди никого. Не съм разбрал за какво точно е намеквал Господ, но и тогава посланието му бе някак мъгляво, както обикновено.

Хората на Стратън ни завлякоха във всекидневната, където край камината стоеше Моника. Имах чувството, че стои така от доста време, сякаш позира на художник. Помислих си за заглавие да предложа „Мастия от пъкъла“, но вероятно и без това бях загазил достатъчно. Закараха Дек в средата на стаята, сложиха го на колене, ръгнаха един пистолет във врата му, както правят при екзекуциите, и едва не го събориха по очи. Мен ме стиснаха за гърлото и ме тръшнаха на канапето, като през цялото време един навираше деветмилиметровия си пистолет зад ухото ми. Хората на Стратън бяха яки момчета, а нашите пистолети отдавна ги нямаше — както и надеждите, че ще доживеем до старини. В стаята бе общо взето тъмно, включени бяха само няколкото умело подредени осветителни тела. Аз поне щях да умра на добро осветление.

— Можеш да се чувстваш горд със себе си! — каза Стратън. — За идиот като теб успя да ми причиниш доста неприятности. Трябваше да се обадя на доста хора в града през последните двадесет и четири часа, за да разкарам цивилните ченгета от близките околности. Няколко часа след смъртта на Хамънд неговото лично малко скривалище бе прочистено и очевидно полицията е узнала за моя бизнес от друг източник. Съобщението, което си оставил на Сабрина, ме навява на мисълта, че това ще да си ти!

— Отличен! — похвалих го аз. — А освен това има и едно ченге, което знае всичко за теб.

— Това не е достатъчно, г-н Томпсън. Само доказателствата имат значение. Предполагам, че такива няма, защото досега щеше да се е обадил.

— Той е умен човек. И дотам ще стигне.

— Тогава ще го убия — каза кротко Стратън.

С едно кимване той даде знак на единствения свободен глупак. Оня разбра и излезе от стаята. Това не ми харесваше. Започнах да усещам, че ще се случи нещо лошо.