Един от нас

Дек се опитваше да хване Моника. Тя риташе и дращеше като диво животно. Хладилникът, чиято окървавена врата бързо се отваряше и затваряше, напредна към Стратън, а от другата страна се опитваше да го захапе фризерът-ракла. Третият от отбора се бе окопитил бързо и методично стреляше в задния панел на хладилника, опитвайки се да уцели мозъка му. Звукът на натрошени стъкла зад мен ми подсказа, че пералната машина може би току-що също бе загинала.

И изведнъж бях осенен от една идея!

— Сега — казах запъхтяно на будилника, който още седеше в джоба на ризата ми, — е точно времето, когато трябва да ме събудиш!

Сигналът се включи незабавно, пронизваща сирена, която почти ме повали на колене. Но никой не забеляза това, тъй като никой не можеше да чуе звука. Дори и аз не можех, макар да усещах как резонира във всичките ми кости на врата и как, възпроизвеждайки звук със същата дължина на вълната, усилва до краен предел постоянно излъчвания от гръбначния ми стълб сигнал.

Стратън и неговата шайка все още стреляха по електроуредите, а Дек и Моника се биеха на пода. Стори ми се, че Моника май печели, но това е нещо, което никога не съм споменавал пред Дек. Сякаш гледах някакво интересно предаване по телевизията с изключен звук. Не можех да чуя нищо!

Сигналът ставаше все по-силен и по-силен и цялото ми тяло започна да пулсира. Стратън произведе още един изстрел и тогава като че ли започна да осъзнава, че се случва нещо необичайно. Той бавно отмести поглед от хладилника и видя нещо, което никой друг не можеше да види.

Въздухът в ъглите на стаята потрепери.

Шайката спря да стреля, мускулите им се вцепениха. Дек погледна лицето ми, но какво е прочел там — не зная.

Моника продължаваше да се бори, без да усеща нищо.

Въздухът потрепери отново, след това се изви, като стопено стъкло под силен напор. Мебелировката и таванът се разкривиха и размиха като килим, който се разпада на пушещи и горящи влакна. Таванът се изду навън, като че ли засмукан от небето. После сякаш огромен облак си проби път към земята, заизвира през междуатомните пространства и ни погълна с тътен от далечна буря. Лицата избледняха от светлина, която идваше отникъде, и се виждаха само втренчени очи. В последната секунда един от шайката на Стратън се опита да избяга, но бе мигновено превърнат в пара. Главата на другия експлодира в светлина, като остана само тялото, което се катурна и изчезна. Краката ми все още бяха на земята, но всичко друго вече се намираше в друго състояние — някъде между световете. Никъде не ни водеха.

То идваше при нас — като дъжд от безоблачно небе.

Там, където някога се намираше външната стена, бавно се появи видение, което придобиваше своите очертания от влагата й облака, от шума и нищото. Появи се редица от шест мъже в сиво, възправени неумолимо — като планина. Пред тях имаше още един човек с тъмен костюм, но този път лицето му бе различно. Лице, измамило вековете, лице, което бе отвъд времето, и все пак бе белязано от него.

Седем духа от невидимото бяха дошли на Земята и аз не знаех какво всъщност чувствам — ужас или радост.

Възцари се тишина, която продължи цяла вечност.

Стратън стоеше неподвижен и гледаше мъжете. Изведнъж вдигна рязко ръката си към мен и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

* * *

Опита пак — само още едно сухо щракане.

— Не — каза Господ, — г-н Томпсън е един от нас. Той няма да умре тук.

Стратън не му обърна внимание и опита още веднъж — резултатът беше същият. В известен смисъл почти му се възхищавах.

— Но от тебе — добави Господ, — наистина ми писна.

Най-сетне Стратън схвана какво става.

Шестте ангела тръгнаха към него. Видях, че в крайна сметка техните лица не са едни и същи, а постоянно променящи се безброй черти, всяка от които изчезваше твърде бързо, за да може човек да се фокусира върху нея и да я види. Изражението на лицата не можеше да се разгадае, чувствата, които ги владееха, не можеха да бъдат предугадени. Не можеха да бъдат описани с думи, защото в нашите умове нямаше нищо от онова, което бе в техните. Тогава разбрах защо Господ може да им въздейства толкова малко. Те бяха непознаваеми.

Стратън ги разпозна вероятно от собствените си сънища, които никога не съм успявал да измъкна от главата му. Той знаеше, че те идват за него и започна да се усуква, опита се да повярва, че има къде да избяга. Ала целият наш свят се бе свил до едно мъничко местенце и той нямаше къде да отиде.

Опита тромаво да тръгне назад, като с ужас гледаше духовете, които вероятно виждаше по много по-различен начин от мен — защото няма по-страховито зло от доброто, което те мрази.

Падна на колене.