Един от нас

Започна да става нещо необичайно, някаква физическа промяна — Стратън започна едва ли не да се сплесква. Вече не го виждах като точка в пространството, нито като физическо същество. Вместо това възприемах един дълъг процес на сътворени неща и изживени събития. Видях малки откъси от тях като при прехвърляне на спомени при лоша връзка. Лицето му започна да се размазва, разделяйки се в две посоки — в миналото и бъдещето. Вместо да задържи във вместимостите на визуалното, неговата същност ставаше течна като бушуваща река, която преодолява обичайните си брегове и предизвиква наводнения. Твърдостта на неговата материя идваше от това сгъстяване и аз разбрах, че с всички нас всъщност е така. Сега тя го напускаше.

Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:

— Не, той е мой.

Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.

Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.

След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.

Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.

* * *

След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.

Стратън все още стоеше на колене в средата на стаята, навел глава и проумял всичко за своята досегашна същност. Времето за него бе спряло, но аз го познавах достатъчно добре и бях сигурен, че ако не сме бдителни, скоро отново ще поеме по същия път.

Дек вдигна един пистолет от пода и внимателно го опря в задната част на черепа на Стратън.

— Тъй като тук останахме само ние, двамата мизерници — каза той, — ще споделиш ли честта?

— Не — отвърнах аз, — имам по-добро предложение.

21.

Два дни по-късно седях пред едно кафене на пешеходната зона на Трета улица, когато върху масата ми падна сянка. Погледнах нагоре и видях човека с тъмния костюм. През това време бях наблюдавал минувачите, не мислех за нищо, а кафето ми бе изстинало. Поканих го с жест да седне, поръчах две кафета и зачаках да заговори. Накрая той започна и ми каза следното:

В началото Земята била безформена и празна. Минало и настояще били в едно, в едно били и видимото и невидимото. Случвали се и нови събития, например раждането на планети на повърхността на кипяща звезда, но и всичко, което предшествало новосъздаденото, продължавало да съществува като постоянно разширяващ се пръстен, в който били инкрустирани нови диаманти. Жизненият опит се натрупвал и ставал все по-богат и все по-дълбок и ние сме се движели сред него като временни течения в океана. Тогава сме били доста по-малко плътотелесни и сме общували много повече. Не сме използвали думите като оръжие да натикаме действителността във форми, а духовете на тези, които вече си били отишли, били навсякъде около нас.