Един от нас

Не е задължително да си мислите, че онова време е било по-добро — просто е било различно и дълбоко в сърцата си повечето от нас знаят, че има неща, които е трябвало да станат по друг начин. Добиваме представа какво сме извършили само в трудните мигове, когато мислим за смъртта, за миналото и как те се отразяват на живота ни. Земята все още е обитавана от частици от всяка душа и ние насън се опитваме да възстановим един начин на живот, възможността за възприемане на който отдавна сме изгубили. Друг път усещаме присъствието на тези, които все още живеят там, даваме им имена и се опитваме да ги разбираме.

Защото след време дошли думите, а с тях секнало и общуването. Вместо да възприемаме света директно, опитът вече се опосредствувал чрез мисълта — щом се уловите, че наблюдавате, вие вече осъзнавате себе си като нещо различно от обекта на мисълта си. Започнали сме да приковаваме миналото, да го задържаме на място чрез описания, чрез създаването на разлика между „тогава“ и „сега“. Времето започнало да тече напред. Разделили сме светлото от тъмното, черното от бялото — извадили сме всичко от себе си и сме го поставили на показ. Нарекли сме сушата земя, а събирането на вода — морета. Едва след това сме видели, че те биват най-различни, но вече нищо не можело да се върне назад. Създали сме времето и ограничената продължителност и сме изгубили миналото, както малката лодка, която поема навътре в морето, скоро губи очертанията на необятната земя зад себе си.

Така е станало поне с част от нас. Някои избрали да дадат форми на пространството и да подчинят действителността, в която скоро сме се озовали. Други не постъпили така и сме станали разновидности на един и същ организъм, които обитават различни селения.

Ние, които сме станали видими, сме започнали да завладяваме света. Това станало възможно благодарение на нашата плътотелесност — като някакъв метафизически противопоставящ се палец. Ние сме съградили, проучили и променили както планетата си, така и самите себе си, улавяйки безформието и превръщайки го в твърдост и здравина. Но заедно с твърдостта се появила и вероятността от проблеми, повреди, грешки и смърт. Не се случило изведнъж, но ние постепенно сме се концентрирали във все по-голяма смъртност и сме си платили цената за това. Станали сме способни да умираме, а след нея няма връщане назад, освен ако онези, които някога са ни обичали, ни зърнат за миг през воала на спомена.

Невидимите останали безсмъртни и се движели между различните нива. Минало доста време, докато разберат как е подразделена действителността, а дотогава, повечето от нас, другите, вече били забравили, че изобщо някога е било по-иначе. Миналото се превърнало в друго владение, където всеки, прекрачил веднъж границите му, се изгубва. То станало това, което наричаме спомен, място, което можем да посещаваме единствено в сънищата и в самотните си мигове, при това — непълноценно. Миналите събития се втвърдявали в искрящи стъкълца, заровени в съзнанието ни — чужди тела, които се движат и режат, загнездени така надълбоко, че никога да не могат да бъдат отстранени, но достатъчно остри, за да ни прорязват чак до настоящето и да ни пречат непрекъснато.

Спечелили сме миналото и тайните, ала част от душите ни атрофирали и погинали — като красива къща, в която една от стаите е заключена, а вътре, на пода лежи мъртва пойна птичка с пречупено крило.

С формите дошъл и страхът, подозрението, че сме ослепели за една част от действителността, която вече не е наше владение. Усетили сме нужда от преграда между себе си и неизвестното, която да ни предпазва от вече неразбираемите неща.

Така сме приели невидимите и сме ги нарекли ангели и богове.

* * *

Двамата с Дек пристигнахме в полицейското управление пет минути по-рано. Междувременно се бяхме отбили до апартамента на Дек, за да направим прехвърлянето преди да унищожим двете машини.

Почакахме Травис на портала, като през това време държахме Стратън между нас двамата. Той беше в съзнание, разбираше какво става, но не беше в състояние да се съпротивлява. Така става при прехвърляне на голям спомен, особено ако ти е за първи път!

Когато Травис се появи, той само ни погледна и, без да продума, махна с ръка да го последваме. Намирах се в стаята за разпити за трети път, но сега тя ми се видя много по-дълга и по-различна — не приличаше толкова на клетка.

— Този пък кой е? — попита Травис, като затвори вратата.

— Стратън — отговорих аз.

— Той добре ли е? Изглежда болен.

— А, добре е. Само дето му се наложи да поеме много работи наведнъж.

Травис се облегна назад на масата и скръсти ръце.

— Нали знаеш, че все още нямам достатъчно доказателства, за да го обвиня за рекета. Нищо конкретно, само твоите думи.

— Роумър би могъл да предостави такива — подхвърли Дек, — само че е мъртъв.

Травис не изглеждаше толкова впечатлен. Само попита къде е тялото.

— Дори това не е нещо, което ще впечатли прокурора. Съжалявам, Хап.

— Аз не се опитвам да разрешавам случая с рекета вместо теб — казах аз на Травис. — Ти си ченге, ти се оправяй!

— А какво се опитваш?