Един от нас

— Лейтенант Травис от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

Вдигнах бавно поглед към Дек. Изведнъж се бях уплашил. Наистина. Положението към този момент си беше направо катастрофално! Сега обаче бе поело в посока, за която вече нямаше подходящи прилагателни. Вероятно бе необходимо да се начертае сложна диаграма, изобразяваща пресечната точка на някаква ужасна криволица с още някаква гадост, за да стане ясно, че едва ли съществува средство, което в настоящата ситуация е в състояние да ми осигури движение в благоприятна посока.

Дек ме погледна.

— Прецакаха те! — заключи той.

5.

Сринах се в шест. Предната минута говорех с Дек на канапето, а в следващата вече бях аут. Не бях спал четиридесет и осем часа, а мозъкът ми носеше повече от обичайния товар. Бях твърде изтощен, за да сънувам много и това, което можах да си спомня, когато се събудих малко след девет, беше още един образ на сребристата кола от края на спомена на Лаура. Стоях край един път, не знаех къде, но мястото ми изглеждаше познато. От двете страни имаше блатиста гора, пътят отиваше направо към хоризонта и от жегата трептеше в мараня. Нещо летеше към мястото, където стоях, движеше се толкова бързо, че отначало не можех да разбера какво е то. После видях, че е кола — толкова силно блестеше на слънцето, сякаш се плъзгаше по пътя, без да го докосва. Като наближи, започна да намалява, а щом стигна до мен — аз се събудих.

Това можеше да означава единствено, че част от мозъка ми очевидно се опитваше да постави ред в нещата и правеше това през цялото време от Енсенада насам. Пожелах й успех. Умът ми не беше остър като бръснач и преди да стане склад за чужди отпадъци, а сега отгоре на всичко ми се бяха струпали много по-неотложни неща, за които трябваше да мисля.

— Тя мърда — каза Дек.

Стоях на вратата на спалнята и нетърпеливо наблюдавах как г-ца Рейнолдс се раздвижва и идва в съзнание. Сякаш това бе дълго пътуване, което изисква съответното време. Вече бях съвсем буден, паниката започваше да ме обзема, но не исках да пришпорвам нещата. Все още се надявах, че работата може да бъде разрешена мирно и тихо.

Най-сетне тя отвори очи. Бяха доста зачервени — комбинация от махмурлук и последиците от шока. Задържа погледа си върху мен, без да помръдне.

— Къде съм? — дрезгаво попита тя.

— В Грифит — отвърнах. Държах в ръката си чаша вода, но тя все още не я вземаше.

— Как попаднах тук?

— Аз те докарах.

Тя приседна, мръщейки се от болката в ръцете си. Сигурно временно бе забравила причината за нея, защото когато погледна надолу и видя шевовете, устните й се присвиха и лицето й посърна от скръб и разочарование. Не можах да разбера дали беше поради това, че го е извършила, или защото не бе успяла.

Дадох й вода и тя я изпи.

— Защо ме спасяваш? — попита Лаура след това.

— Иначе щеше да умреш. А сега просто няма да можеш да скачаш с бънджи. Искаш ли пилешка супа?

— Аз съм вегетарианка.

— Да, бе. Твоето тяло е като храм. Пълниш го със заместители на парични знаци като водка и наркотици.

— Ей, кой си ти?

— Хап Томпсън — отвърнах аз.

Изскочи от леглото със скорост, която искрено ме впечатли, но като стъпи на краката си, залитна застрашително.

— Външната врата е заключена, а прозорците не се отварят — допълних аз. — Не можеш да избягаш.

— О, така ли? Само гледай! — каза тя, стрелна се край мен и нахлу във всекидневната. Дек спря погледа си върху нея.

— Ами ти кой си, по дяволите? — попита тя и се вторачи в него с пребледняло лице.

— Дек — спокойно отвърна той, — приятел на Хап.

— Добре. А къде са ми дрехите?

Вдигнах палтото си от края на канапето и бръкнах в джобовете. Два сутиена, чифт бикини и една рокля от някаква тънка зелена материя. Подадох й ги, а Лаура ме погледна, сякаш я карах да яде орехи с черупките.

— А другите? Вдигнах рамене.

— Това е всичко, което можах да взема.

— А портмонето ми? То къде е?

— В хотелската стая.

— Що за чудо си пък ти?! Отвличаш жена, а не й вземаш портмонето!

Дек ми се ухили.

— Тая май е много отворена.

Лаура се нахвърли върху него:

— Виж какво, кратунчо… Нали нямаш нищо против да те наричам така? Отвличането е противозаконно деяние. А вие, пиленца, имате късмет, че все още не съм вдигнала телефона и не съм се обадила в полицията.

— Да прехвърляш спомени на други хора също е престъпление — казах аз. — Да не говорим за убийство. Ти и аз много добре знаем, че последното нещо, което ще направиш, е да се обадиш в полицията.

Погледът й стана безизразен и тя майсторски се престори, че не може да възстанови нищо в паметта си.

— Какво убийство? — попита тя.

За момент ми беше трудно да повярвам, че това е човек, когото съм измъкнал от кървава баня през малките часове на денонощието. Сега тя приличаше на директор на банка, който може да те смрази само с поглед. Или Уудли беше свършил работата си прекрасно, или тя бе твърда като кремък.