Един от нас

— Добре го даваш — казах й аз, като я гледах право в очите, — но на мен такива не ми минават. С това си изкарвам хляба. Сега не можеш да си спомниш самото събитие, но знаеш какво си прехвърлила. Трябва да помниш, че си ме търсила, а едва ли забравила и защо.

— Ти прие работата и си получи парите.

— Ти излъга, а от парите съм получил само една трета.

— Ще ти дам и останалите.

— Не ми се вярва да ги имаш, а и не ги искам. Не се тревожи — ще ти върна и тези, които си ми платила до момента. Като имам пред вид какво се случи снощи, струва ми се, че прехвърлянето на спомена не решава проблемите ти.

Лаура ме изгледа, а след това отиде до входната врата, натисна дръжката, но както знаете, вратата бе заключена.

— Отвори вратата — изкомандва тя.

— Кафе? — попита ме Дек, изправен в кухнята с чайник в ръка.

Лаура ритна вратата и едва не падна.

— Отвори я!

— Чудничко! Мисля, че някъде имам още ментова мока.

Тя изтрополи обратно до мен. Помислих си, че ще получа плесница, но тя просто грабна дрехите си и влезе с трясък в банята, след което блъсна вратата и я заключи. Реших, че отговорът на моя въпрос е: „Твърда като кремък!“

— Дали ще се чувства добре там? — попита Дек.

— Освен ако не счупи прозореца и не прелети десет етажа надолу.

— Няма! — търпеливо каза той. — Мисля, че сега е добре.

Знаех какво има предвид той!

— И аз мисля така.

Предполагам, че да направиш опит за самоубийство рано сутрин, когато си махмурлия, и край двама мъже, които те нервират до смърт, е доста по-различно от това да се самоубиваш в малките часове, когато край теб няма никой.

Дек намери кафето и го изсипа в кафеника. Някога и аз като всеки друг си имах кафемашина. Казваш на машината къде е кафето на зърна, как да използва крана за водата и когато си поискаш кафето, то ти е готово. Поради конструкторска грешка обаче отворът, през който излиза кафето, е доста по-близо до задната част на машината, отколкото би предположил човек. След като един път видях как малката биомашина клечи над една чаша и пъшка с усилия, аз се зачудих дали изобщо да не изоставя идеята за консумация на горещи питиета, произведени по този начин. Когато в нея възникне повреда, което неизбежно се случва, резултатът наистина има доста странен вкус. Моята кафемашина се разболя от нещо, за което подозирам, че е било равностойно на хронично отравяне, поради което не можех повече да я държа вкъщи. Късно една вечер я оставих на алеята зад сградата, а на следващия ден я нямаше. Може и да е хванала пътя на юг, към Мексико, за да се присъедини към другарчетата си. Ако е така, трябва да е била в някоя друга група, а не в онази, покрай която минах на път за Енсенада. Тези машинки явно не прощават лесно и както бяха много, можеха лесно да ме избутат от пътя, ако го бяха решили. Може би просто не успяха да видят лицето ми добре.

Дек ми подаде една чаша.

— Тя няма да иска да си го вземе обратно.

— Сериозно?

Сега, след като вече добре познавах Лаура Рейнолдс, ми се искаше да я бях разбудил с ръжена. Не можех да повярвам, че съм очаквал нещата да се развият по по-различен начин.

— И тъй, с почитаемата си гостенка продължаваме с план Б.

— И какъв е той?

— Абсолютно същият, с изключение на това, че ще я държим заключена, докато намеря предавател.

Шумът от течащата вода и нервното потропване подсказваха, че в момента Лаура е под душа. След като излезе, очаквах гневното й словоизлияние, задето не съм й донесъл шампоана и тоалетните тампончета.

— Между другото — каза Дек, — обади се онзи чудак Куот.

Следващият ход ми бе поднесен на тепсия.

— По дяволите, защо не ми каза досега?

Дек вдигна рамене.

— Не знаех, че е важно. Затвори, още преди да успея да вдигна. Ти явно си бил включил на обратно избиране. Каза, че е в града, ако искаш да говориш с него.

Станах и го попитах:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— В никакъв случай. Разкарай се.

Почаках малко и той се ухили:

— Предполагам, че ще искаш да я дундуркам.

— Трябва да отида и да се видя с него.

— Защо просто не му се обадиш по телефона?

— Не е за телефон.

— Колко ще се бавиш?

— Много малко.

Дек се настани на канапето и насочи показалеца си към мен:

— Не се бави. Подозирам, че като полудее, Лаура Рейнолдс ще се нуждае от укротяване. Акъла ни ще вземе и няма да се даде лесно.

— Най-много половин час — казах аз.

* * *