Един от нас

Междувременно, започна да се смрачава и с приближаването на зоната за възрастни скоростта ми отново се увеличи. Една Бавачка от Мрежата ме погледна на междинната секция и ме пусна да премина, след като правилно прецени, че може и да не приличам много на възрастен, но поне на години съм такъв. Зоната за възрастни не е особено гостоприемна — вечна нощ, бензиностанции и денонощни магазини, автобусни спирки, на които няма никой, и самотни фигури, крачещи уморено по пътя. Ала аз трябваше да мина оттам, за да стигна до мястото на лудаците. Огромни надписи се надбягваха помежду си, движеха се редом с колата и крещяха цените на сексбърлогите по пътя. Постепенно те се залисаха в пререкания помежду си и започнаха да изостават. По едно време на седалката до мен се появи изцяло гола и подчертана тук-таме със силикон жена, която ми гукаше какво мога да видя за 19,95 долара на час, но аз продължих да натискам газта и излязох от другата страна за нула време. В момента, в който пресякох линията на хакерската територия, видението се понацупи и изчезна, като ми остави звук на целувка.

И там е индивидуална зона, но къщите са в по-бароков стил и пред тях спят кучета-пазачи. Докато караш покрай тях в сумрака, те отварят едното си око и изръмжават, за да те предупредят, че са на мястото си. Повечето от тях са детектори за хакери и могат да се справят с всичко освен със супервирус. Беше време, когато можеха да се видят лъвове, дракони и непрестанни вихрушки от смъртоносни ножове, които пазят входовете, но след това всички хакери се преместиха на някакво друго място и кучетата полека-лека се върнаха по местата си.

Времето в зоната на хакерите сякаш тече по-бавно поради технологичните изисквания на техните трикове и хакове. Пътищата рядко водят там, където очакваш, а ако не знаеш къде отиваш и не си разчистил пътя си предварително, изведнъж се оказва, че си се набутал някъде в обратната страна на Мрежата.

Паркирах пред къщата и изтичах по пътеката нагоре към входната врата. Докато звънецът свиреше нещо като цяла симфония някъде откъм недрата на къщата, аз притеснено пристъпвах от крак на крак и надничах през прозореца във всекидневната на Куот. Тя беше извънредно чиста. Винаги е такава. Куот много се гордее с къщата си, а слуховете говорят, че дори в истинския свят, когато си канел гости на парти, настоявал всеки да е моделиран в код, за да прекара вечерта във виртуална версия на истинския му апартамент. Когато си тръгнели, той просто възстановявал жилището си от паметта без петна от вино и повръщано. Всъщност аз никога не съм срещал Куот на живо, но мисля, че това, което се говори, може и да е вярно.

Най-накрая стигнах до улицата на Куот и спрях до вратата. Кучето му се изправи на крака и нервно наблюдаваше как се приближавам. То е стара версия и става все по-уморено, но Куот е твърде сантиментален, за да му направи ъпгрейд. Подадох му да подуши ръката ми и както винаги очаквах едва ли не да си изгубя пръстите, но то позна моя файл „Предпочитания“ и ме пусна. Опита се да ми изпрати едно от специалитетчетата си по линията, докато минавах, и аз я блокирах, както обикновено. Един такъв специалитет на Куот веднъж локализира операционната ми система в „Еймиш“, а друг път превърна превъплъщението ми в сериен убиец. Бях убил четиринадесет виртуални хора в Кибербия, преди ченгетата на системата да успеят да се доберат до мен, но за щастие Куот беше предвидил обратен ход в програмата и не ми бяха нанесени трайни вреди.

— А — каза той, когато отвори врата, — получи ли съобщението ми?

— Хубав костюм имаш, Куоти! — отвърнах аз.

Куот винаги се облича като изтупан агент на ФБР от петдесетте години на двайсети век, което явно е някакъв вид ирония. По същия начин виртуалното му лице по опция начин представлява олицетворение на почтеността, но си мисля, че в реалния свят той изглежда като обикновен хакер и не харчи достатъчно за дрехи.

— Не мога да остана — казах аз, а той кимна с глава.

— Предположих, че не ми се обаждаш в три часа сутринта, за да си бъбрим сладки приказки. Какво ти трябва?

— Една машина.

— Каква машина?

Погледнах го право в очите.

— Предавател на спомени.

Той повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да. При това — спешно.

Поклати бавно глава, без да сваля поглед от мен.

— Не може да стане съвсем бързо. И въобще ще бъде много трудно, както ти е известно. Пък и скъпо. Познавам само двама, които биха могли да спретнат такава машина, но и двамата са отстранени и нямат достъп до Мрежата.

— Има един тип, който може да се справи — казах аз.

— Как се казва?

Поклатих глава. Искаше ми се да попитам Лаура, но знаех, че тя няма да ми каже.

— Повярвай ми — има! Колкото и да струва, машината ми трябва. Незабавно!

— Някой е направил нещо, което не е трябвало да прави, така ли?

— Нещо подобно.

— Не се ли притесняваш, че ако Стратън разбере, направо ще полудее? Искам да кажа — толкова ще полудее, че ще иска да те убие.