Един от нас

— Виж, Куот, аз просто нямам избор. Последната сума, която твоят демон разпредели по сметките ми, беше авансовото плащане за тази работа. Споменът е вече в паметта ми и ти трябва непременно да намериш този човек, при това — бързо.

Когато си в Мрежата, израженията на лицето не означават нищо, но суровото лице на Куот стана особено неумолимо.

— Какъв е споменът?

— Убийство. Убийство на ченге. Цялата работа ужасно намирисва. Трябва да я махна от главата си.

Той погледна настрани и очите му пробягаха по безукорната чистота на коридора му. В действителността той би могъл да прави каквото и да е и вероятно вече бе започнал да се свързва със своите хора.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кажи някакъв срок.

— Двайсет и четири часа.

Сърцето ми се сви:

— Толкова много?

— Ако имаш късмет. Къде ще бъдеш?

— И аз не знам — казах аз и тръгнах.

Куот и неговата къща се разпаднаха на дъжд от пиксели и аз отново се озовах в колата на паркинга. Най-напред ми се прииска да скоча и хукна нагоре по стълбите с младежката енергия, която притежавам, но сетне реших, че мога да си позволя една бърза цигара, без Лаура Рейнолдс да ми хленчи на главата. Междувременно пуснах телепютъра да видя резюме от новините от деня. Хората си вършеха работата или вече я бяха свършили, но нищо от тяхната дейност нямаше пряко отношение към мен. Времето щеше да бъде слънчево, освен ако по-късно не завали. За случая Хамънд — нито дума. Животът си вървеше както обикновено — поне засега.

Допуших си цигарата и се измъкнах от колата, като се стараех да не позволя на дима да излезе навън.

* * *

Веднага след като затворих вратата на апартамента зад себе си, разбрах, че се е случило нещо нередно. Не почуках, а отворих с ключа си, понеже се опасявах да не би Лаура да опита да избяга. Оказа се, че проблемът не е в това. Всекидневната беше празна, а един поглед встрани ме увери, че и в банята няма никой. Бързо отидох до двете спални и напразно претърсих всекидневната повторно. Дек и Лаура ги нямаше.

С голямо усилие преодолях изкушението да отида и пак да проверя стаите. Апартаментът беше празен. Беше очевидно. Предметите в стаята изглеждаха самодоволни и свръхвидими — те изглеждат по този начин, когато са осигурили пространство за себе си. Постоях за момент неподвижно и мигах, без да зная как да реагирам. Предусещах, че ми остава само да изпадна в откровена паника. Не бях казал на Дек специално да не нализа с Лаура по магазините или нещо такова, но той е умен човек. Сигурен съм, че се е сетил. На плота имаше и трета употребена чаша за кафе, което означаваше, че е имало време Лаура да свърши в банята и без съмнение с раздразнение да приеме и изпие чаша кафе. На екрана на телефонния секретар пишеше, че никой не се е обаждал, а и самата машина злобно потвърди същото.

Нямаше бележка, пък и не се виждаха никакви признаци на борба. Просто нямаше никой. Апартаментът приличаше на „Мария Селесте“, само дето не беше кораб и беше покрит с килими.

Телефонът звънна. Грабнах го.

— Дек?

— Не, Тидстър се обажда.

— Тид, виждал ли си Дек? С една жена?

Той се разсмя.

— Не. Нали ако е имало такова събитие, щях да го запомня?

— Не си ли го виждал да излиза от сградата?

— Не.

— Ами тогава защо, по дяволите, се обаждаш?

— Все още ли искаш да знаеш дали някакви костюмари с официален вид не спират отпред?

Изстинах.

— Какво има?

— Сребриста кола, двама юнаци, преди десет секунди.

— Мамка му!

Затворих телефона на Тид, който все още говореше нещо, грабнах сакото си и излетях от апартамента. Замотах се за момент в коридора, после се отправих към клетките с асансьорите, които водят към северната страна на сградата, понеже предполагах, че онези ще се появят с централните асансьори.

Докато тичах, си зададох четири въпроса: „Как, по дяволите, са открили апартамента ми? Защо ме търсеха и откъде въобще знаят за съществуването ми? Кои, по дяволите, бяха те?“

Отговори нямах. Към края на коридора понамалих малко и спрях точно преди да завия. Яко се бях изплашил и не само заради общото положение на нещата. Чувствах се в капан. Погледнах назад към апартамента — все още нямаше никой, но появят ли се в коридора, щяха да ме видят, а аз бях твърде далеч, за да чуя вратите на асансьора. Голяма част от разума ми силно крещеше да продължавам да бягам, да се отправя към другите асансьори и, за бога, да сляза на някакъв друг етаж. Но нещо друго ми казваше да бъда внимателен. Реших да му се доверя.

Посегнах към джоба си, измъкнах будилника и силно го разтърсих, за да се събуди.

— Исусе, колко е часът? — раздразнено ме попита той. — Чакай да дойда на себе си.

— Има работа за теб — казах аз.

При тези думи будилникът направо грейна.

— Екстра. Каква?

— Искам да отидеш ей там, зад ъгъла, и да вървиш, докато видиш вратите на асансьора.

— Защо?

— Просто изпълнявай. Ако вратите се отворят и се появи нещо застрашително, бягай бързо назад и викай, колкото ти глас държи!