Един от нас

Паролата на Лаура бе 4/16/2003. Изчислих, че тогава трябва да е била някъде на 14–15 години, ако бях прав, че сега е на около трийсет. Проверих датата в дневника, но там нямаше нищо. Разбира се, не е възможно да е притежавала органайзера по онова време — той беше „Епъл Грууви ™“, нов модел, но все пак би могла да го попълни. По принцип хората често постъпваха така при първоначалната еуфория след появяването на органайзерите и набързо скицираха своя живот. Потърсих също така фразата „Моят рожден ден“ — всички го отбелязват, като правят този ден специален за самите себе си, — тъй като органайзерът е личният им свят и в него могат да си позволят да бъдат раними. Рожденият ден на Лаура бе 4.11., значи паролата не бе свързана с него. Каквато и да бе датата от кода, очевидно означаваше нещо важно за нея.

Знаех си, че няма да има бележки за периода, през който е била в Енсенада, не открих и нищо за деня, в който ми предаде спомена. Разходих се из адресите, но и оттам не изскочи нищо особено. След това потърсих кои имена се срещат най-често в дневника. Изглежда Лаура редовно се е срещала с някакво момиче, Саби, но това бе всичко. Останалото бяха бизнессрещи и обеди. Не ми беше известно името на нито една от споменатите компании. Дори не знаех как си е изкарвала хляба.

Храната ми пристигна, аз се нахвърлих върху нея и оставих органайзера да търси дали някъде не присъстват моето име и това на Рей Хамънд. Наденичката беше доста хубава, ако това ви интересува, въпреки че нещо в яйцата ме караше да подозирам, че кокошките са имали по-труден живот от този на прасетата. Човекът в дъното на помещението изглежда беше заспал и внимателно бе положил чело върху масата. Допи ми се бира, само като го гледах.

Не ми отне много време да прегледам резултатите от проверката. Такива имена нямаше. Или никога не е имало нищо за мен и мъртвото ченге, или, по-вероятно, Лаура ги бе изтрила. Дори не можах да намеря електронното писмо от хакера й, в което е бил адресът на Хамънд, нито пък адреси от определени хакерски зони в Мрежата. В дневника нямаше нищо и за дните, когато бе използвала услугите на „РЕМтемпс“. В определен момент, между предаването на спомена и снощи, тя доста старателно бе прочистила живота си и вероятно е вярвала, че ако не съществуват записи на някои събития, значи и самите събития не са съществували.

Накрая, доста по-късно, отколкото трябваше да се сетя, ми хрумна да проверя информацията за собственика на органайзера. Нямаше вписан адрес — разумно, но отново потайно, — ала имаше телефонен номер, електронен адрес и обещание за малка награда за онзи, който върне апарата. Реших да потърся наградата и избрах номера. Телефонът там звънна няколко пъти и след това някой вдигна.

— Лаура? — попитах учудено аз.

Никакъв отговор. Допусках, че това е вероятно телефонният й секретар и зачаках да й оставя още едно безнадеждно послание, като си обещах, че в определен час на деня ще говоря с човек, който наистина е там. Започнах да се чувствам като в някаква паралелна вселена, в която не ме чува никой, освен машините!

Телефонът оставаше безмълвен.

— Лаура, ти ли си? — попитах отново аз.

Изведнъж се почувствах и по-неуверен.

— Дек? — направих опит аз. — Чуваш ли ме?

— Тук няма никой — каза дълбок мъжки глас.

— Кой се обажда? — попитах аз и си помислих: неин приятел или ченгета?

— Знаеш кой съм — каза гласът.

Колкото повече го слушах, толкова по-малко го харесвах. Звучеше твърде ясно, сякаш не идваше през телефонната слушалка. Нещо ми подсказваше, че това не е нито полицай, нито някой друг, незначителен човек.

— Не, не зная — отговорих аз, — ще ми кажеш ли?

Последва дълга пауза.

— Ще се сетиш сам.

— Чакай, Лаура там ли е? — попитах ядосано аз.

Собственият ми глас не звучеше вече толкова плътно.

— Минахме край училището — каза гласът и линията прекъсна.

За момент останах неподвижен с долепена до ухото слушалка. Сякаш нещо щеше да изскочи от тъмнината, сякаш някаква дума щеше най-накрая да се отрони от устата ми. Един спомен. Толкова много пречеха — и чужди, и мои собствени, но той все идваше!

— Добре ли си? — попита един глас и усещането изчезна. Аз премигнах и видях, че говори човекът от края на помещението. Беше вдигнал глава от масата и ме гледаше. Беше малко по-възрастен от мен, с чуплива руса среднодълга коса. Имаше силни черти, вдъхваше някакво особено спокойствие, а очите му бяха по-ясни, отколкото можеше да се очаква от човек явно с ужасен махмурлук.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал призрак.

Хвърлих на масата каквото бе останало от парите ми и избягах навън.

* * *

Карах безцелно и бързо, без да зная къде да отида — струваше ми се важно просто да бъда в движение. Накрая свих от Булеварда и се забутах за известно време в жилищния квартал, след това паркирах до бордюра, угасих двигателя и останах да седя така в колата. Щом колата спря, ръцете ми се разтрепериха.