Един от нас

Дек помогна на Лаура да се качи на задната седалка, а той се настани на предната. Заключих вратите, оставих колата на автопилот по туристически маршрут и докато обикаляхме, научих какво се бе случило.

Дек чакал Лаура да излезе от банята и й предложил кафе. Тъкмо си разменяли поредните любезности, когато телефонът звъннал. Дек си помислил да остави телефонния секретар, но след това се сетил, че може да ги търся от Мрежата за промяна в плана, затова вдигнал.

Чул се плътен глас. Поискал да говори с Лаура Рейнолдс. Дек казал, че я няма. Гласът тихо се изкискал и попитал за мен. Дек казал още веднъж същото, а оня го помолил да предаде следното съобщение: „Гневът на нищото ще ви настигне скоро“.

— Не е много приятно — казах аз.

— Освен това е доста заплашително и малко неразбираемо. Почаках няколко минути и се чудех дали да ти се обадя, а след това се притесних. Нещо в гласа на този от телефона ме накара да си мисля, че това „скоро“ може и да не означава нещо като „утре“ или „някой ден през следващата седмица, например петък“. То можеше да значи на практика „сега“. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, не видях нищо необичайно, но и не знаех какво точно търся. Навъртях твоя номер, но даваше заето.

— По кое време?

— Точно половин час след като беше тръгнал.

По това време аз седях на паркинга под „Фолкланд“, пушех цигара и изобщо не разговарях по телефона. Дек сви рамене.

— Знаеш как понякога чувствам нещата.

Знаех. Дек притежава шесто чувство. Звучи малко странно, но е така. Преди известно време спаси живота на една жена, която не ми беше безразлична, само като я задържал на разговор. Не бях присъствал лично по разни причини, но ми разказаха по-късно. Пиели в един бар, за да убият времето. Тя трябвало да се срещне с някакъв тип и да пътуват извън града, но Дек усетил Страха и я задържал, като дрънкал глупости и се правел, че я убеждава в нещо. Успял да я задържи само десет минути, но то било достатъчно. Мъжът, с когото тя трябвало да се срещне, не изтърпял и хукнал към колата си, за да върви да я търси. След секунда той се бил превърнал в тънка червена мъглица, разпростряна сред хиляди кубически метри въздух, а от небето заваляли парчета от автомобила му.

На колата бил поставен взрив. Нямало начин Дек да е знаел, никакъв начин. Мислете, каквото искате, но ако Дек е притеснен, правете каквото ви казва той.

— Така че грабнах госпожичка Очарование и изчезнахме.

— Не провери ли в паркинга под хотела?

Дек се смути.

— Не. Не тогава. Забравих, че когато кажеш, че отиваш при Куот, всъщност не отиваш там в истинския смисъл на думата. Както и да е, влачихме се из Грифит, движехме се непрекъснато. Беше някак си… Не мога точно да го определя.

— Какво?

Дек вдигна рамене.

— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.

— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.

— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?

— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.

— Кои са „те“? — попита Лаура.

— Мъжете в сиви костюми — погледнах я аз.

— Какво са правели те там?

— Предполагам, че са търсили теб — отвърнах. — Какво ще кажеш да отговориш на някои въпроси?

— Какви въпроси? — попита тя, като ровеше из чантата си. — Колко сте тъпи ли?

— Защо пръсна черепа на Рей Хамънд? И кои може да са ония типове?

— Не зная за какво говориш — каза тя, сладко усмихната. — Нищо подобно не се случвало. Ако искате, можете да ме проверите на полиграф. Чиста съм.

— Да, но не за дълго — отвърнах аз и бях на ръба да избухна. — Намерил съм предавател — от същия човек, с когото ти си имала работа. — Усмивката на Лаура изчезна. — Ще ми го даде тази вечер и десет минути по-късно всичко ще е обратно в паметта ти. И знаеш ли какво? На това място Дек и аз си отиваме. Но не и ти. Ти ще бъдеш единственият човек, когото ченгетата ще могат да свържат с убийството, а това е най-малкият ти проблем.

— А кой е големият по твоето скромно мнение? — попита тя със суров поглед.

— Онези другите типове. Те са много по-навътре в нещата от полицията. Тази сутрин се отбиха в „Нирвана“. Обадих се у вас и те бяха там. Търсеха теб.

— Не ти вярвам. Откъде ще ми знаеш номера.

— От твоя органайзер — казах аз. — Най-добрата ти приятелка се казва Саби, а рожденият ти ден е през ноември.

— Но това е лично — извика тя. — Това е моят живот.

— Както и онова, което сега е в моята памет. Него обаче доста охотно сподели. Въпросът е откъде тези типове знаят къде живееш?

— Нямам представа. Въобще не ме интересуват.