Един от нас

— Гледай си работата, боклук такъв! — заяви тя и се обърна.

В този момент Дек пристигна на масата, последван от няколко келнера, които едва крепяха тежките си подноси, отрупани с питиета.

— Забавлявате се, нали? — попита Дек.

— Положението е непоправимо — отвърнах аз.

* * *

В осем без двадесет аз бях на бара и си гледах часовника. Чудех се кой ще бъде най-добрият начин да взема предавателя и поръчвах поредните питиета. Лаура беше все така настоятелна, както и преди. Тя бе доста пияна, при това го постигна доста бързо. Не ми беше необходимо много време, за да се сетя, че тя вероятно бе пресушила бутилката от чантата си още през следобедните часове. Като разбрах това, малко се притесних. Не съм против алкохолните напитки и познавам последиците от тяхната употреба, но аз пия за удоволствие и защото харесвам вкуса им. Понякога и като евтин начин да избягам от капана на живота — истинския или другия. Лаура не го приемаше така. Никой, освен руснаците, не пие водка заради аромата, а и те рядко я смесват със сок от червени боровинки. Лаура пиеше на големи глътки, сякаш приемаше лекарство и с някаква мрачна решителност — като че ли част от нейния разум й беше предписал лекарство, но тя знаеше, че то само ще влоши болестта. Това не ми влизаше в работата, пък и не може по никакъв начин да променя нещата. Аз трябваше да я задържа тук, на това място, да не си създавам излишни проблеми и затова й поръчах още едно питие.

Бях сигурен, че веднага след като барманът престанеше да се прави на тежкар, ще ми го сервира заедно с другите, които бях поръчал. Той беше от хората, които придават на всяко свое действие особена и префърцунена значимост, с което наистина ме нервираше. Не обичах барманите да ми се правят на велики — просто исках да ми дават пиячката.

Планът ми беше Дек да остане на масата с Лаура, в осем часа аз да сляза и да огледам помещението. Куот вероятно бе дал описанието ми на хакера, пък и ми беше намекнал, че ще го позная лесно. След това щяхме да се върнем в хотела, като през това време щях да намеря някой да се погрижи за Лаура за няколко минути, или пък щях да я заключа в колата, докато Дек и аз занесем приемника от моя апартамент. С тази част от плана Дек не се съгласяваше през целия ден и настояваше най-напред да отидем и да донесем приемника. Отиването до апартамента бе рисковано и аз исках да го отложа за колкото се може по-късно. Засега всичко минаваше безпроблемно: щях да намеря мотел, да осъществя предаването и да кажа на Лаура, че е свободна да отива, където си пожелае. После ми предстоеше нощ с платени сънища, а на сутринта щях да съм се озовал там, където се намирах преди седмица. Почувствах как настроението ми леко се подобрява, но само толкова.

Докато чаках да оставя отпечатъците си върху касовата бележка и гледах фриза, изрисуван на тавана на бара, изведнъж започнах да усещам странни неща. Рисунките показваха в стилизирани форми богове и богини от класическата митология и аз се замислих колко са тъпи разбиранията ни за боговете. Богиня на любовта, бог на войната, бог на пияните глави — като всички те приличаха на вицепрезиденти на някаква компания „Земя-АД“ под председателството на г-н Зевс-старши. Няма и помен от одухотвореност, нито намек за присъствие, пълна липса на смисъл в пространството — просто една стара управленска структура и нищо повече. Общо взето, съвременните религии са дори по-зле. Само са модернизирани. На времето изобразяваха Господ като някакъв Хауард Хюз, но по-излъскан. Сега Той се появява като един от застаряващите собственици на провинциална счетоводна фирма. Малък офис над главната улица, в някакъв затънтен град, тиктакането на часовници в ленивите следобеди, прашни стаи, пълни с разни типове, членуващи в Ротари, които и пет пари не дават каквото и да стане.

Все пак, хората протягат ръце, сякаш все още искат да вярват в НЛО. След толкова много фалшиви тревоги, след толкова дълго чакане и тъй като „черният обелиск“ така и не се появи, би трябвало да сме изгубили интереса си към идеята за извънземните. Ала ние все още чакаме ония малки хора с щръкнали ушички любезно да ни помолят да ги заведем при нашия цар, точно както продължаваме да ходим по психиатри и баячки, след като единственото реално нещо, което те ни предлагат, са сметките за плащане. Не управляваме собствения си живот и все още чакаме deus ex machina.

Нещо ме накара да се обърна. Вече бях гаврътнал няколко бири и си помислих, че може да съм мярнал отражението на някой познат в огледалото зад бара. Не знам дали е бил мъж или жена, но когато погледнах, не видях никакъв познат. Само множество хора, седнали край масите, които говореха високо и бързо. Младежи със свръхмодерни костюми, жени, преливащи от излишна привлекателност, която събужда в теб желание да се махнат, за да не ги разглеждаш тайно цяла вечер. Огледах внимателно цялата тълпа и не открих нищо необичайно за един бар в Грифит. Въпреки това изведнъж се почувствах на тръни.

— Господине?