Един от нас

Барманът развяваше касовата бележка пред мен с вид на човек, който е чакал няколко дни, а не няколко секунди. Все още разсеян и оглеждайки тълпите, поставих пръста си в долния край на бележката, където сензорът щеше да разчете моето ДНК, да се свърже с банковата ми сметка и да изтегли необходимата сума.

— Ако си поставите пръста тук, можете да направите и доброволни пожертвования — посочи услужливо младежът.

— А, така ли? — казах аз и задрасках мястото. — Благодаря, че ме предупредихте.

Той заядливо дръпна бона и замина да обслужва някой по-сговорчив посетител.

Помахах с ръка на един от минаващите наблизо келнери и поставих питиетата си върху подноса му.

— Знаеш ли най-неудобната маса в бара? — попитах аз.

Трябваше да говоря високо, за да надвикам музиката от двата автомата в ъгъла. Келнерът кимна навъсено. Той беше дребен и смирен на вид и ми допадна повече.

— Занеси ги там! Чакай секунда!

Намерих в джоба си някакво листче, на което надрасках на Дек няколко думи, и го подпъхнах под чашата му. Посегнах за портфейла си и чак когато го извадих, се сетих, че нямах никакви пари в брой.

— Кажи му, че съм поръчал да ти даде голям бакшиш, — казах на джуджето и го отпратих с ръка.

След това се махнах от бара и се шмугнах сред масата народ. В бележката до Дек пишеше да си стои на мястото и да си отваря добре очите. Вероятно алкохолът започваше да действа върху нервите ми, но понякога точно това състояние ме караше да желая да съм в непрекъснато движение. Отпих от бирата си и се поразходих наоколо, като се опитвах да не събуждам подозрения и в същото време да гледам на това, което се случваше около мен, с очите на страничен наблюдател. Гледката ме върна към предишен етап от живота ми — продажбата на дрога и опасностите — и не ми хареса. Не особено.

Тогава видях един човек, който седеше от другата страна на бара. Беше на около двадесет и пет, с дълга коса, голям нос и очила, носеше раздърпана червена фланелка, на която пишеше „Програмистите го правят непрекъснато“. В ръката му имаше чаша, пълна с нещо като „джолт“, а до краката му се мъдреше малък куфар.

Нещо ми подсказа, че това може да е той.

Бавно се приближих до него, като му дадох достатъчно време да ме забележи.

— Здрасти — казах аз.

Беше с повече от десетина сантиметра по-нисък от мен и го осъзнаваше. Най-напред кимна с няколко отривисти движения на главата си и се извърна настрани. С ъгъла на устните си попита:

— Ти ли си Хап?

— Да, доколкото знам. А ти си?

Този път главата му направо се разтресе — нервни тикове. Куот бе прав по отношение на този човек. Той отговаряше точно на определението, дадено в речниците за думата „обладан“.

Последва мелодраматичното:

— Не е нужно да знаеш.

— Вярно е — казах аз, като се опитвах да не въртя очи. — Получи ли парите?

Алчността присветна за кратко върху острите му черти.

— Да, ъъъ, благодаря.

— Добре. Кажи ми къде да ти оставя куфара утре сутринта, изпий си питието и сетне си тръгвай.

— Не може да стане. Ще трябва да ти кажа как се работи с машината.

— Бива ме с тия джаджи, ще се оправя.

Отново тръсна глава.

— Глупости! Няма да можеш! Аз съм го правил туй нещо, ама и аз работя с него по записки. Всички кодове трябва да се вкарат ръчно в реално време.

— Добре де. Като се върнеш в бърлогата си, ще ми изпратиш инструкциите по електронната поща.

— Не вярвам на Мрежата.

— Исусе! Ти и Куот сте си плюли в устата! — въздъхнах дълбоко.

— Добре. Дай да го видим! — казах аз, с желание да приключим с тази работа.

— Нека най-напред да ти покажа кодовете — каза той и извади една тетрадка от задния си джоб. — Има три фази при прехвърлянето. Приемането на съня, кодирането за прехвърляне към определен приемник и самото прехвърляне. Първата фаза е проста работа — една поредица от пароли, които съм написал, но следващите две са по-сложни. Кодът за предаване се създава в реално време и представлява произволна функция от серийните номера на предавателя и приемателя. Трябва да изчакаш, докато двете машинки се синхронизират, и след това да наблюдаваш сигнала на кода за сходство.

— Къде точно трябва да гледам?

— Чуй най-напред последователността — каза той. — И ако нямаш нищо против — малко по-тихо!

Започнах да ставам нетърпелив.

— Платих ти сума пари за тази работа. Покажи ми проклетата машина.

Хакерът успокоително вдигна ръце:

— Добре! Отзад видях една голяма стая. Дай да отидем там.

Завъртях се на пета и тръгнах, като се опитвах да не губя самообладание. В кафето всеки петък и събота вечер се правеха големи купони и в дъното на главния бар имаше едно голямо помещение, където хората отиваха да се разхлаждат, когато загреят прекалено много. Преди да вляза там погледнах към нашата маса с надеждата Дек да ме забележи, но във въздуха имаше толкова много дим, че се съмнявам дали изобщо някой отвъд втория ред маси можеше да ме види като нещо повече от движещо се петно.