Един от нас

Помещението беше тъмно, осветено само от електрически свещи, подредени в ъглите и в малък басейн в средата, и бе абсолютно празно, с изключение на двама типа, които се натискаха на едно канапе в средата. Единият беше млад и мускулест, а другият — по-стар и вече се беше разгорещил. Те бяха твърде заети със себе си, за да представляват проблем. Отидох до отсрещния ъгъл и седнах. Моят човек ме последва, като очите му се стрелкаха подозрително към влюбените гълъбчета, след което приседна на крайчеца на едно канапе точно под прав ъгъл към мен.

— Чакам! — казах аз.

Той се затутка за момент, взе куфарчето в скута си, като го постави така, че само той и аз можехме да виждаме, и отвори ключалките. Вътре имаше хиляди чаркалаци, части от главното табло, екранчета, букси и кабели във всичките цветове на дъгата.

— Исусе Христе! — възкликнах аз.

— Видя ли? Нали ти казах? Не е като от изложение на електронна техника.

— Ама работи, нали?

— О-о, да, да! — каза той, като усърдно кимаше.

Погледна още веднъж към вратата и аз най-накрая разбрах какво ме е притеснявало през цялото време. Наблюдавах го отблизо, докато изваждаше една миниклавиатура изпод хаоса от жици, и видях, че ръцете му не треперят. Объркани сигнали от нервната система — свръхнервността не пречеше на желанието му да обясни всичко в досадни детайли, гласът му трепереше във въздуха, но не и ръцете му. Всичко подсказваше, че би искал да бъде на друго място, сякаш ме възприемаше като някакво полуопасно диво животно и въпреки това не искаше да ми предаде устройството и да ме остави да се оправям с него сам. Беше взел парите — какво му пукаше? Това ми изглеждаше малко странно, а освен това — не харесвах ризата му.

Наведох се към него и сигурно заприличахме на двойката в другата част на помещението, която бяхме загърбили.

— Всичко е написано тук, нали?

Той кимна и понечи да каже нещо.

— Добре! Дай ми бележките.

— Няма да можеш да го пуснеш! — каза той.

Пресегнах се и тръшнах капака на куфарчето, който без малко да откъсне пръстите на ръката му. След това извадих пистолета си и го опрях в средата на челото на хакера. Адамовата му ябълка подскачаше като сьомга срещу течението, а долната му челюст се отвори със сухо изщракване.

— Дай ми проклетите бележки. Искам да се махна оттук!

— Никъде няма да ходиш! — каза един глас и в същото време чух как предпазителят бе свален. Някой опря пистолет на врата ми.

— Стани и хвърли оръжието!

— А ти кой си? — попитах аз и бавно станах, без да отмествам пистолета си.

— Полицейско управление на Лос Анджелис — каза млад, леко разтреперан глас.

Някой изви лявата ми ръка зад гърба.

На хакера явно му олекна.

— Ти ли, кретен? — извиках аз. — Ти си ме предал.

— Така е! — каза друг глас и някакъв човек дойде отстрани и застана отпред и малко вляво от мен — по-възрастният от натискащата се двойка. Той държеше значка и изглеждаше доста доволен от себе си.

— Хвърли оръжието — каза той и от него лъхна силна миризма на долнопробен алкохол. — Искам да продължа се натискам с Бартън. На него май му хареса.

— Майната ти, дядка — каза Бартън и ръгна пистолета още по-силно в тила ми. — Виж какво, пусни пистолета или ще те вземат мътните!

— Не знам дали искам да го пусна — казах аз, като безсмислено играех, за да печеля време. — Струва ми се, че докато стоим в такова положение, вие, момчета, не можете да направите нищо. Ако ме докоснете, пистолетът може да гръмне и този тук ще се размаже по стените.

— Да бе, защото на нас пък много ни пука! — изръмжа Бартън, което накара хакера отново да започне да нервничи.

Погледнах насреща към входа. Нямаше начин да стигна дотам преди да ме застрелят, дори и Дек да се появеше, което, струва ми се, той нямаше да направи.

— Пет хиляди долара — казах тихо на по-възрастното ченге, — за да забравите случая.

— Чу ли го тоя? — попита партньора си ченгето с дъх на бира. — Тоя боклук се опитва да опетни морала на полицейското управление на Лос Анджелис.

— Аз излизам оттук с куфарчето, а вие си получавате парите. И по-странни неща са ставали.

— Няма начин, Томпсън.

Нов глас. Обърнах се и видях, че още две ченгета са влезли в помещението и бързо вървят към нас. Този, който говореше, беше висок, с прошарена коса и се отличаваше от другите. Носеше костюм, достатъчно елегантен, за да покаже, че е с по-висок ранг, но и не толкова скъп, че да подсказва вземането на подкупи.

Лейтенант Травис.

* * *