Един от нас

През следващите няколко секунди не можех дори да продумам. Опитвах се отчасти да поставя всичко на мястото му, да разбера как нещата можаха изведнъж да се сгромолясат! Можех само да наблюдавам безмълвно, докато размишляващата част от съзнанието ми отброяваше всички неща, които вече нямаше да ми се случат в останалата част от живота ми. Например да седя пред някой бар и да пия бира, да виждам нещо различно от сивите стени. Да правя всичко, което не е глупаво, брутално и не е просто начин да прекарам дългите години, докато някоя сутрин не се събудя мъртъв в килията си. Всички тези сцени се стекоха като дъждовни струи пред вътрешното ми око, сякаш само бяха чакали момента, в който да се онагледят.

Травис се спря на няколко метра от мен и ме огледа от главата до петите. Беше малко позастарял, но не много. Годинките се бяха отразили добре най-вече на лицето му, а косата му бе подстригана малко по-късо. Беше съвсем близо до представата, която си бях изградил за него през годините, в очакване да го срещна в някой от градовете, където пребивавах. Странното бе, че когато за последен път се видяхме лице в лице, бяхме станали едва ли не приятели — предпазливо познанство от двете страни на границата на закона и реда. Работехме на различни поприща и бяхме решили да живеем и да оставим и другите да живеят — двама души, които познаваха правилата на играта и не обръщаха внимание на дреболиите. И точно тогава в изблик на пълна глупост аз кривнах встрани от пътя и в този момент всичко в изражението на лицето му подсказваше, че сега нещата са по-различни.

— Пусни пистолета, Хап! — каза той.

Аз се подвоумих за момент, след това отпуснах ръката си надолу, така че пистолетът вече сочеше към пода. Завъртях го в ръката си и му го подадох с дръжката към него.

Той го взе и го прибра в джоба си.

— Арестувам те за опит за наемане на незаконно устройство за прехвърляне на спомени и за употреба на споменатото устройство при приемане на спомени за извършени противозаконни действия.

Всъщност в думите му нямаше и капка от задоволството, което би трябвало да изпитва.

— Чувствай се поласкан, защото прекъснах много по-важно разследване, за да се заема с теб.

— Първото обвинение е капан, а второто не можеш да докажеш.

— Ще го докажа — каза той. — Ще те затворя сам в една стая, ще те натъпча с натриев веритал и ще те разпитам за всички престъпления, които някога са били извършвани в историята на човечеството, чак до нарушенията на правилника за паркиране в Райската градина. Рано или късно ще намеря достатъчно основания и ще открия нещо, за да те закопчая.

Едновременно разбрах две неща: той не знаеше за Рей Хамънд, но щеше да научи само две секунди след като ме вкарат в онази стая. За миг се изживях като рицар на честта — разбрах, че не съм в състояние да натопя Лаура Рейнолдс, нямаше дори да подам жалба. След това осъзнах, че това си е чист прагматизъм. Аз потъвах. Нямаше смисъл да повличам със себе си още някой, независимо че ставаше дума за истинския виновник.

— Ъъъ, аз може ли да си вървя? — попита хакерът.

Той пъхна ръката си под фланелката и извади скрития там радиомикрофон.

— Да! Много ще се радвам — каза Травис.

— Изкупих ли си всичко сега?

Травис се обърна към него.

— По отношение на твоето досие — да, ако въобще го намеря. Във всяко друго отношение ти си един долнопробен боклук и само ако чуя, че си се забъркал в нещо, ще те смачкам като буболечка.

Хакерът се понесе към вратата, като главата му ту се изправяше, ту се накланяше и той едва се сдържаше да не хукне. Устремяваше обратно към своя съмнителен живот, спасен с цената на съсипваното бъдеще на човек, когото дори не познаваше.

Травис ме погледна още веднъж с непроницаемо изражение и кимна на Бартън, който все още стискаше здраво ръката ми зад гърба. Започваше да боли, но бях сигурен, че това ще да бъде най-малкият от проблемите ми в обозримото бъдеще. Травис можеше да използва хапчета и пряк разпит, ала имаше полицаи, които прибягваха към по-директни методи. Съществуваше голяма вероятност да се срещна с тях съвсем скоро.

— Сложете му белезници! — нареди Травис и се обърна към мен. — Надявам се да си си поживял през последните три години, Хап?

Нямах възможност да отговоря.

При звука на експлозията главите и на петимата ни тутакси се обърнаха към вратата. Хакерът лежеше на земята на няколко метра от нея, а част от вътрешностите му описваше дъга навън от тялото му.

— По дяволите! — изруга Бартън, пусна ръката ми и посегна към пистолета си.

Откъм главното помещение се чуха писъци и шум от много хора, бягащи едновременно във всички посоки. Ченгетата около мен заеха позиция за стрелба, а Травис, който единствен запази присъствие на духа, посегна и сграбчи другата ми ръка.

В стаята влязоха четирима мъже.