Един от нас

— Не го използвай, ако не се налага!

Отключих багажника на колата, извадих приемателя на сънища, дадох ключовете на Дек и казах:

— Опитай се да държиш на земята поне по две от гумите.

Той скочи в колата и веднага подкара с бясна скорост. Хукнах към метрото, а зад мен пуфтейки тичаше и Лаура. Няколко души се мотаеха около стълбите и надзъртаха да видят какво става в тарапаната пред кафенето. В далечината се чуха сирените на приближаващите се черно-бели полицейски автомобили.

— Какво става в онова кафене? — попита един.

— Някакви се натровили от храната — отвърнах аз и дръпнах Лаура покрай тях надолу към станцията. По стар навик подадохме показалците си към машината за билети, но съвсем навреме се сетих и дръпнах ръката на Лаура.

— Какво? — попита тя.

Посегнах да потърся пари в брой.

— Ако платим чрез собствените си пръсти, ще е ясно накъде точно сме тръгнали.

Тогава си спомних, че в портфейла си нямам пари.

— Ти имаш ли някакви пари?

Лицето й помръкна:

— Моето портмоне остана в колата.

Хукнахме обратно нагоре по стълбите, завихме веднага вляво и минахме по моста. Една полицейска кола профуча край нас в обратна посока, но вече толкова много хора тичаха насам-натам по улиците, че гледката наподобяваше на спонтанен крос за здраве, макар и без определена посока, поради което никой не ни обърна внимание. Завих по една странична улица, където знаех, че има банкомат. Щяха да разберат, че съм теглил пари оттам, но ченгетата така или иначе знаеха, че съм някъде в този район. Това бе за предпочитане, отколкото да знаят точно на кой влак сме се качили.

Банкоматът работеше. Напоследък банкоматите общо взето работеха, след като банките станаха по-сериозни и инсталираха антиперсонални устройства, които можеха да елиминират всеки опит за измама. Бутнах пръста си в прореза и се приготвих да изстрелям набързо устните си разпореждания.

— Състоянието на сметките си ли искате? — каза веднага машината, която направо открадна приготвения от мене тон.

— Може и така да ти се иска, но не! Искам двеста долара!

— Молбата е отхвърлена — отвърна машината и прорезът избута пръста ми навън.

Намръщих се и го пъхнах обратно.

— Пак ли си ти? — попита машината. — Сега пък какво искаш?

— Искам си парите — казах аз. — И този път не ме будалкай!

— Кой се будалка? — отвърна тя. — Твоята сметка е празна, глупако! Разкарай се!

Пръстът ми отново бе избутан навън и всички лампички по машината изгаснаха.

Обърнах се, а бученето в ушите ми се усили, когато разбрах какво се е случило.

Лаура ме погледна тревожно.

— Нещо лошо ли?

— Парите ми са изчезнали! — казах аз.

* * *

— Хап, приятелю, как си?

— Много зле — казах аз. — Пусни ни да влезем и след това заключи проклетата врата.

Вент отстъпи назад с малък поклон и аз избутах Лаура напред. Трите заключалки изщракаха — почувствах се почти в безопасност.

Беше ни отнело повече от час да стигнем от банкомата до „Низината“, като тичахме по задните улици и се опитвахме да останем незабелязани. След малко звукът на сирените започна да отслабва, или защото положението пред кафето бе започнало да се нормализира, или защото всички ченгета от района вече бяха пристигнали там. Надявах се да е второто. Лаура мълча почти през целия път, сякаш мислеше за нещо. Какво ще да е било — не зная, пък и си имах собствени грижи. Тя вървеше на няколко метра встрани от мен, също като малко момиченце, което вече се е научило да ходи само.

„Низината“ представлява анклав, вграден в един от каньоните, който пресича западната страна на Грифит. Има ескалатори от всяка страна, светофари и ток, но иначе всичко е оставено, както си е естествено и малко необичайно. В стените на каньона са вградени магазинчета и капанчета, до които може да се стигне само по стълби. Повечето са барове и специализирани книжарници. Но при Вент е различно.

Вент е по-малкият брат на Тид и има по-лоша слава от него. Той е по-слаб, изглежда по-добре и има повече връзки. Никога не съм го виждал да яде шоколад, обвит с твърда, сладка черупка. Неговата пещера, ако знаете за нея и той ви пусне вътре, е истинска съкровищница на противозаконността.

— Бира? — попита той.

— Не — отвърнах аз, но после се поправих: — Да!

Вент отвори една врата, монтирана в стената на магазина, и измъкна три бири. Подаде едната на Лаура, а тя незабавно разви капачката и я надигна.

— Ще ме представиш ли на приятелката си?

— Лаура — Вент, Вент — Лаура! — казах аз. — И не ми е никаква приятелка. Слушай, Вент, имам нужда от някои неща и след това ще трябва да се махаме.

Вент се усмихна и каза:

— Все същият си, Хап, приятелю, като в добрите стари времена. Пък аз си мислех, че си се променил. Не съм те виждал от години.

— Промених се, повече или по-малко — казах аз.

Лаура беше влязла навътре в пещерата и оглеждаше всички чекмеджета, вградени в стените.

Тихичко промълвих:

— Една жена отново обърка живота ми.

— Много ги бива в това — кимна с разбиране Вент. — Аз затова напоследък се задоволявам с виртуалната реалност. Кажи с какво мога да ти помогна?