Един от нас

— Ще стоим тук, докато Дек се появи отнякъде или докато на мен ми писне и заспя — отвърнах аз. — И тогава ти ще избягаш и ще оставиш спомена за убийството в главата ми, без да има начин да се отърва от него. Нощем продължавам да сънувам дивотиите на други хора, за които дори няма да ми платят, тъй като сметката, на която „РЕМтемпс“ ми превежда парите, е блокирана. След това ченгетата ще ме докопат и ще ме закопчеят за остатъка от дните ми заради нещо, което дори не съм извършвал.

Тя се засмя и каза:

— Май обичаш да се самосъжаляваш, а?

— Да, и при това не без основание. На всичкото отгоре тази вечер стреляха по мен и видях как един човек се превърна в пушечно месо. Той може да бил един дългокос предател и мръсник, но така или иначе, за мен това не бе особено приятно изживяване.

— Чакай, за кого говориш? — попита тя. — Кой е бил с дълга коса?

— Хакерът — казах аз. — Не го ли помниш?

— Много добре го помня. Той беше с къса коса.

— Няма и двайсет и пет години, с голям нос, добре сложен? — запитах аз и я погледнах в очакване на отговора.

Лаура го изрече първа:

— Значи това не е бил същият човек.

— Тогава кой, по дяволите, е бил тоя?

— Откъде да зная? Той как те намери?

— Не ме е търсил.

Изведнъж съзрях първата брънка от дългата верига истини, която е била пред мен през цялото време. Извадих от джоба органайзера си и поисках да вляза в Мрежата по кратката процедура. Междувременно картата за клетъчна връзка автоматично осигури двустранен достъп и операционната система весело ме поздрави с „добър вечер“.

— Какво правиш? — попита Лаура.

— По едно време наистина си помислих, че този кретен се прави на твърде голям майстор, за да бъде истински хакер — казах аз, бесен на самия себе си. — Явно бе дошъл направо от Централното студио — дори бе облякъл фланелка с глупавия им лозунг. Но Куот ми каза, че ще го позная лесно, и затова въобще не ми направи впечатление. А и поведението му определено бе странно — полуизплашен, полу-непукист. Когато стана напечено, помислих, че се държи така, защото знае, че ме прецаква.

— Но?

Дадох команда за по-бърза връзка посредством странична директория и казах на органайзера да използва който и да е наличен сървър, за да открие демона на сметките ми, да подаде информация, както и да излезе от Мрежата, ако му се стори, че тази работа може да отнеме повече от трийсет секунди.

— Какво искаш да кажеш, Хап? — попита Лаура.

Казах й да пази тишина и погледнах таймера. Когато останаха десет секунди, органайзера даде съобщение, че демонът е намерен и след още две секунди резултатите вече бяха на екрана.

Демонът изписа шестте банкови сметки, които водеше на мое име — две реални, две виртуални и две, за които нямаше нищо по-конкретно от неориентирани посоки през капаните на паричния пазар. Всичките бяха празни. Нули по целия екран.

Лаура гледаше празните колони с глупаво изражение. Изключих връзката с Мрежата преди източникът на клетъчния апарат да може да бъде засечен.

Вперих поглед пред себе си, но изобщо не виждах нищо!

На мое име вече нямаше никакви пари и съществуваше само един-единствен човек на света, който беше в състояние да извърши това. Същият, който ми се обади по телефона тази сутрин и ме накара да бъда в определено време на определено място. Човекът, на когото бях поверил целия си бизнес в продължение на повече от година и който знаеше всичко за мен.

— Куот е! — казах аз. — Той ме е прецакал.

— Твоят хакер? Че защо?

— Предавателят, който твоят човек използваше, не беше ли нещо като куфар, пълен с разни жици и електроники?

Лаура кимна с глава:

— Не вярвах, че това нещо може да свърши работа, но то проработи. И виж какво, омръзна ми все да питам „Защо? Защо?“, затова най-добре отсега нататък приеми присъствието ми като постоянно зададен въпрос.

— От същия човек ли взе адреса на Хамънд? От същия хакер, който оправи работата с прехвърлянето на спомена?

Лаура кимна отново.

— Пуснах едно завоалирано съобщение, че търся услуги на хакери и няколко часа по-късно този се появи.

Което предполагаше, че именно Куот е нейният хакер, че през цялото време е имал достъп до такава машина и че е знаел за убийството на Хамънд.

— Това означава ли, че убитият е точно този образ Куот?

Поклатих глава, а мислите ми все още бяха объркани.

— Човекът в кафенето е бил просто актьор, който е изпълнявал роля. Куот ме прецака, използвайки посредник.

Сега вече можех да си обясня нещата по логичен начин.

Лаура пожелава смъртта на Хамънд поради определена причина, но не знае къде да го намери. Намира един хакер, Куот, или може би той я намира. Куот открива адреса. На следващия ден той прочита, че оня е убит, след което Лаура иска незаконно прехвърляне на спомен. Той е знаел, че това ще да е споменът за убийството, и урежда да ми го прехвърлят на мен. В продължение на два дни аз търча из града, а той не знае къде се подвизавам. Оказва се учудващо трудно да бъде намерен и самият той. Връщам се и веднага се свързвам с него, а той отлага предаването на машината, докато ми устрои капана с ченгетата.