Един от нас

Тази вечер тротоарът беше пуст, сух и направо нямаше какво да се гледа. Момчето продължи надолу по хълма с ръце в джобовете и поглеждаше към къщите, покрай които минаваше. Големи дворове, подстригана трева, предимно едноетажни постройки. Вече бе доста тъмно и в повечето всекидневни осветлението бе включено. За кратко мяркаше хора, които седяха, движеха се из стаите или гледаха телевизия. Понякога се виждаше как по прозореца плавно преминава сянка на тяло или на ръка и след това изчезва, как някой става и пак сяда; друг път нечий говор се усилваше и после затихваше, докато стане едва доловим като припляскване на криле на птица някъде в далечината. Може би всичко това бе по-разбираемо от мравките и пеперудите, но не и за момчето. Това беше светът на другите хора, откъслеци от техния живот, които така и не проумя.

Хълмът започна да става все по-полегат и дворът на училището вдясно вече се виждаше. Беше голям, квадратен парцел, който заемаше обширна площ. От далечната страна бяха класните стаи, а откъм близката — игрището, оградено с трева, дървета и черни метални парапети по края. Когато стигна точно срещу училището, момчето спря и погледна през пътя. То не изпитваше някакви определени чувства, освен че това бе мястото, където прекарваше повечето дни. През учебно време вътре беше пълно с деца, някои от които то познаваше и срещу които нямаше нищо против, а други не познаваше или просто не харесваше. Училището представляваше голям контейнер с хора, които бяха различни от него и имаха различни родители и различни животи. Единственият интересен обитател бе г-ца Бенархъм, а момчето бе вече достатъчно пораснало, за да си въобрази, че е влюбено в нея.

То не мислеше по този въпрос с такива категории — просто знаеше, че най-малко негодува срещу нейните часове и че ако майка му не му беше майка, нямаше да има нищо против г-ца Бенархъм да бъде на нейното място. Вкъщи, на скришно място, то държеше една значка, която тя му бе дала. Преди две седмици в училището бяха пристигнали някакви хора да оценяват учителите. Момчето с изненада научи, че дори учителите трябва да бъдат изпитвани, но г-ца Бенархъм не изглеждаше разтревожена. Тя нареди децата отпред, на пода, и им разказа разни работи. Големите стояха отзад и също слушаха. Момчето зададе няколко въпроса и после отговори на няколко. Беше интересен час и бе приятно да научаваш някакви неща. В края на деня, когато момчето си събираше книжките и в класната стая не бяха останали много деца, г-ца Бенархъм дойде при него, дръпна го на една страна и му даде значката. Тя беше сребърна, тясна и на нея пишеше „Отличник“. Каза му, че може да я носи един месец. В училище момчето си затрая по този въпрос, като интуитивно усещаше, че това е най-добрата политика, но я показа на родителите си вкъщи и те изглежда останаха доволни.

Момчето бе прекарало деня на сивия плаж, беше тичало срещу вятъра и бе търсило изгубени в пясъка долари. В семейството имаше традиция, измислена и наложена от баща му — на всеки, който намери в пясъка цял долар, се полага, както той се изразяваше, „безалкохолна напитка по избор“ при следващото отиване на семейството на ресторант в града. Изборът на момчето винаги беше една кола, която то така или иначе щеше да получи, но му бе ясно, че не е там работата.

Този ден беше намерило само разни парченца и някакво пихтиесто умряло нещо, което не хареса въобще, но това нямаше никакво значение. Усещаше приятна умора и реши да мине покрай училището и след това да се прибере вкъщи.

Докато минаваше покрай игрището, надникна през оградата и погледна към дърветата на отсрещната страна. За всеобщо удовлетворение те бяха най-доброто място за намиране на „кръстоносци“. Това бяха големи бръмбари, които повечето от момчетата пазеха в буркани с пробити капачки, и въпреки че най-вероятно истинското им име не бе „кръстоносци“, те ги наричаха така. Много щастливи часове бяха минали в провеждането на битки между тези насекоми. Състезанията се оказваха по-скоро миролюбиви и завършваха със сравняване на размерите на участниците — дължина, широчина и разпереност на крилете. Като правило те бяха зелени, но от време на време някой ученик попадаше на черен, а черните винаги печелеха състезанията. Най-добрият му приятел, Ърл, вече имаше един такъв и според момчето беше вече крайно време и то да си намери.