Един от нас

Кимнах. Бях оставил предавателя в един от шкафовете на Дек, после се позагледах през предния прозорец, но не видях нищо освен как една изоставена пералня се влачи с мъка надолу по пътя. Лаура очевидно очакваше да й кажа как предавателят се е озовал тук и нещо за човека, който го бе донесъл, но аз мълчах. Оказа се, че почти не можех да говоря. Седнах на канапето и следващото нещо, което си спомням, е, че се върнах назад във времето цели двадесет и пет години, сякаш съвремието ми е налагало да се справям с извънредно много неща и мозъкът ми е избягал в копнеж по по-простичките времена. Границите сякаш се размиваха. Това, което бях изживял преди да се събудя, не бе просто сън, а и спомен — задълго забравен спомен. Докато седях и Лаура ме гледаше с изпитателен поглед, този спомен изведнъж се появи по-пресен и по-истински дори от топлата чаша в ръката ми, от звука на течащата в банята на Дек вода.

Минахме покрай училището.

Вдигнах телефона и набрах един номер в Мрежата.

— Ало?

— Ааа, здрасти, Куот. Хап на телефона.

Лаура ме гледаше и лицето й сякаш казваше: „Какво правиш, по дяволите?“

Пауза. След това Куот каза:

— Хей, как си?

— Добре съм — отговорих аз. — Свършихме работа с предавателя, но момчето още не се е появило да си го вземе обратно.

С много равен глас:

— Ще му се обадя.

— Направи го. И виж какво, станала е някаква грешка — не мога да тегля пари от банкоматите. Би ли погледнал какво става?

— Разбира се, разбира се — каза той. — А ти, Хап, къде точно се намираш?

— Наблизо съм — казах аз и стиснах слушалката. — И още нещо — знаеш ли за онова ченге, дето го застреляха?

После прекъснах връзката.

— За какво беше всичко това? — попита Дек откъм вратата.

— Вдигам шумотевица — обясних аз. — Той знае, че лъжа, но не знае до каква степен. А и в крайна сметка предавателят е у мен. Сега той не е наясно какво става и какво точно зная аз.

— Ами ти нищо не знаеш — каза той.

— Все още не.

През последната нощ и по време на съня ми нещата се бяха променили. Предателството на Куот вече не изглеждаше най-важното, нито пък причините, които стояха зад него. Бях доста притеснен заради парите си, а би трябвало да се притеснявам и поради факта, че Стратън не беше удържал на думата си и не ми бе изпратил сън през последната нощ. Но всъщност не се притеснявах. Все още не.

Исках да зная кои бяха хората със сиви костюми, какво правеха и откъде ги познавах. А това бе добре, защото всички нишки на разследването водеха в една посока.

* * *

Дек стоеше на пост вън на улицата, а аз нахълтах в апартамента на Рей Хамънд. Лаура дойде с мен. Тя поиска така, не аз. По пътя натам прегледах новините и разбрах, че стрелбата в кафене „Проуз“ бе преобладаващата тема. Травис се бе отървал с раняване, положението на Бартън бе критично и не се очакваше да изкара още много, а другите две ченгета бяха мъртви.

„Неизвестните“ бяха изчезнали, без да дадат жертви. Бяха обявени за издирване в целия град. За мен — нито дума.

Вратата на леговището на Хамънд не беше запечатана, нямаше и ченге за охрана, което означаваше, че в полицейското управление на Лос Анджелис не знаеха какво е търсил Хамънд в този район. Попитах Лаура и тя каза, че постоянният му адрес е в „Бърбанк“. Не искаше да разкрие защо не го е спипала там, призна само подозренията си, че той прекарвал известно време на някакво друго място. Затова се свързала с хакер, както се оказа Куот, който намерил адреса. Допусках, че ченгетата бяха приключили разпитите по околните къщи и се бяха отказали от идеята да получат информация от входящия телефон. Ако дойдеха за повторен оглед или пък се появеше някаква друга опасност, Дек щеше да ни предупреди. Дотогава апартаментът на Хамънд беше наш.

Ключалката на вратата бе сложна и скъпа, но не се оказа проблем за моя органайзер. За две минути тя беше отворена и ние влязохме вътре.

Апартаментът беше малък, а от вратата се влизаше направо във всекидневна, в единия край на която имаше кухня. Ако пердетата не бяха спуснати, през малкия прозорец щеше да се вижда улицата долу. Отзад имаше още две стаи — една спалня и стаичка, почти изцяло запълнена от едно бюро. Също и баня, в която трудно можеш да вкараш наведнъж цялото си тяло.