Един от нас

Със смътната надежда, че на следващия ден може и да намери такъв бръмбар, то продължи по пътеката, която минаваше покрай сградата на училището. В този участък нямаше кой знае какво за гледане, нито пък след първия ъгъл — тъмни прозорци на още по-тъмна сграда. През това време си мислеше за нещо, което беше чуло от един свещеник по телевизията: че Господ щял да прости на хората, които са съгрешили, и щял да хвърли греховете им в морето. Това май никак не се връзваше с разбиранията на майка му, която считаше, че хората, които хвърлят разни неща в морето, са лоши, особено ако нараняват крилете на чайките. Момчето притеснено попита баща си къде точно са хвърлени греховете, защото не искаше да плува сред тях, да не би случайно после да излезе от водата лош. Баща му се смя гръмогласно и дори за известно време спря да се кара с телевизора.

Момчето зави и зад втория ъгъл и стигна там, откъдето пак започваше игрището. Спря и погледна отново към дърветата, които сега бяха точно от другата страна на металната ограда. По това време беше вече станало доста тъмно, а улични лампи имаше само на ъглите на парцела. Дърветата изглеждаха големи и стари. Момчето вероятно би могло да прескочи оградата, да се озове сред дърветата и да се опита да изпревари утрешните ловци на бръмбари, но идеята не му хареса. В тъмното дърветата изглеждаха, трябваше да си признае, страшнички. То знаеше, че всъщност не е така, защото денем, когато те бяха грамадни, зелени и приятелски настроени, доста често се бе качвал до по-ниските им разклонения. Ала нощем нещата винаги се виждат по-иначе. То започна да се чуди кое е истината — как изглеждат нещата денем или онова, което се вижда нощем. Стигна до извода, че явно зависи от доста неща.

Както и да е, бръмбарите най-вероятно бяха вече заспали.

Помисли си, че ако си тръгне към къщи още сега, пържените картофки може и да не са свършили. Зави зад последния ъгъл и пое по последната права към мястото, откъдето трябваше да свие наляво и да тръгне нагоре по хълма. В този момент момчето бе в почти хипнотично състояние и в началото не забеляза стъпките зад себе си.

Когато ги усети, то се обърна, като очакваше някой да разхожда кучето си. Учуди се, че на пътеката няма никой.

Продължи още малко и чу, че стъпките тръгнаха пак. Нито бързаха, нито бягаха — просто се движеха с неговите крачки. Знаеше, че това не е ехо от собствените му стъпки, защото беше с маратонки, които изобщо не издаваха никакъв шум.

Сърцето му заби малко по-бързо и момчето ускори крачка. Стъпките сториха същото и то усети как започва да го обзема страх. Бяха го предупреждавали, че може да се случат разни странни неща, ако говори с непознати или се качи в съмнителна кола. Никой от родителите му не беше се доизяснил какви могат да бъдат странните неща, нито пък каква марка и кой модел са съмнителните коли, но момчето изведнъж усети, че това може да е една от опасностите, за които го бяха предупреждавали.

То забърза по пътеката, все по-бързо и по-бързо, ала знаеше, че не се отдалечава от онова, което го следваше. Ако беше възрастен човек, нямаше начин да го надбяга. Възрастните имат по-дълги крака.

Момчето се спря, пое дълбоко въздух и се обърна.

Този път наистина видя някакъв човек.

Един мъж стоеше на ъгъла зад него, точно под уличната лампа. Беше с хубав костюм. Лицето му бе в сянка и момчето не можеше да го види добре — лампата светеше зад главата му. Стори му се, че човекът е твърде далеч и че този шум не може да бъде от неговите стъпки, но пък наоколо не се виждаше никой друг. Човекът тръгна, а момчето остана на мястото си — сякаш бе пуснало корени.

По-късно момчето се озова у дома, ядеше пържени картофки и гледаше телевизия с майка си, а баща му спеше във фотьойла като повален динозавър. Издържаха до края на някакъв тъп филм и после всички си легнаха.

* * *

Събудих се и видях, че Лаура седи на пода с кръстосани крака и дъвче препечена филийка. Подаде ми чаша кафе. Измърморих нещо неразбираемо и се изправих. Отне ми доста време, докато се настаня удобно, след което посегнах към джоба на сакото си и извадих приемателя на сънища. Погледнах екрана и разбрах това, което вече знаех. Не бях работил. Сънят си беше мой.

— Дек е в банята — каза Лаура, като все още държеше кафето в протегнатата си ръка. Очите й бяха подпухнали.

Взех кафето и отпих. Беше горещо и имаше вкус на кафе. Дотук добре.

— Кога се върна Дек?

— Около час, след като ти заспа. Каза, че избрал някакъв по-живописен маршрут. Ти добре ли си? Много бързо заспа.