Един от нас

Той се наклони напред и се опита да стане. Прииска ми се да му кажа да не си дава този труд — сигурно цели градове са били построявани с по-малко усилия. Лицето му бе с дълбоки бръчки, кожата му — суха като барут и колкото повече се изправяше, толкова по-болезнен ставаше вида му. Но явно това бе важно за него и аз търпеливо изчаках целият процес да приключи. Погледнах навън и видях, че Лаура и Дек стоят и разговарят. Най-накрая старецът се поизправи криво-ляво и се облегна на барплота.

— Какво да ви предложа?

— Всъщност нищо — казах аз. — Познавахте ли онова ченге, дето го застреляха? Нали ей там стана тази работа?

— Тъй, тъй — отговори гордо той. — Всичко видях. Ти ченге ли си?

Помислих си да кажа „да“ и да извърша углавно престъпление, но реших, че вече има достатъчно нарушения на мое име.

— Не. Просто се интересувам. Ама ти не си видял нищо. Ти си бил заспал.

Ръцете на стареца трепереха. Той попита:

— Ти откъде знаеш?

— Знам аз. Освен това оттук не можеш да видиш мястото, където е паднало тялото. Така че, кажи ми какво всъщност знаеш?

Не му предложих пари — щеше да се обиди. Това, от което този човек имаше нужда, бе общуване с хора.

Той облиза устните си.

— Честно да си кажа, наистина бях малко уморен онази нощ. Може и да съм бил задрямал около един. Както и да е, чух шума и се събудих. Най-напред си помислих, че някой блъска вратата, но в бара нямаше жива душа, а шумът продължаваше. Разбрах, че се стреля. Докато отида до вратата, стрелбата престана. Реших да не излизам.

— И какво стана сетне?

— Чух бръмченето на кола, която идваше по пътя, после някой на бегом мина покрай вратата. Точно покрай мен, но нали не виждам добре! Заприличаха ми на женски стъпки — мина оттук и зави зад ъгъла. След това се чуха викове — някакъв псуваше жестоко. Върнах се до стола, взех си очилата, дойдох до тук и пак погледнах.

— Оттук нищо не можеш да видиш, нали?

— В началото не можех — каза той. — Сега ще ти обясня. В началото говореха само двама, ама аз не можах да чуя нищо. След това пристигнаха още две коли.

Космите на врата ми се изправиха.

— Моля?

— От ония лъскавите сиви коли, с които се движат сводниците и наркотрафикантите. После от всяка кола изскочиха по двама.

— Средни на ръст, костюмирани?

— Да, да.

Той ме погледна.

— Познаваш ли ги?

Поклатих глава. Шест. Сега пък тези негодници се оказаха шест.

— И какво стана сетне?

— Нищо особено. Ония завиха зад ъгъла, постояха там няколко минути. Помислих си дали да отида и да им предложа помощта си, но реших, че те са предостатъчно — какво ще им помогна аз? Не знам дали си забелязал, ама аз съм малко поостарял вече. След това се върнаха на бегом, скочиха в колите и отпратиха. След първата кола профуча и втората — съвсем същата — лъскава, сива. Това беше. После се обадих на полицията.

— Каза ли им за ония с колите?

— Разбира се, че им казах. Разбойническа страна на касапи — така се изразих. После ме цитираха във вестника, макар че не споменаха бройката на ония от колите.

Голяма и лоша новина. След снощните събития Травис вече имаше основания да свърже името ми с убийството на Хамънд: Хамънд — антиобществените костюмирани типове — Хап. Всъщност не това бе правилният ред, защото той не знаеше ролята на Лаура Рейнолдс в цялата верига, ала все пак бе някаква връзка. Това бе напълно достатъчно.

— Благодаря ти! — казах разсеяно. — Много ми помогна.

— Беше удоволствие за мен — отвърна той. — И тъй като вече те познавам, ще ти кажа нещо, което не ми се щеше да казвам на полицията. Те сигурно щяха да си помислят, че съм си изгубил акъла или нещо със зрението ми не е наред. Ония типове, които видях, не само си бяха купили костюмите от един и същи магазин, ами и лицата им бяха еднакви.

Той ме погледна право в очите и за момент видях какъв мъж е бил някога — бих се обзаложил, че в този магазин за алкохол кражби са се извършвали много рядко.

— Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти — казах аз. — И ще ти върна услугата с един съвет — видиш ли ги пак, по-добре се скрий!

* * *

Когато излязох навън, Дек се беше облегнал на един стълб, а Лаура стоеше на десетина метра по-надолу, близо до мястото, където бе паднало тялото на Хамънд.

— Какво й става? — попитах аз.

— Казах й една от причините, поради които се забавих снощи.

— И каква е тя?

— Минах покрай твоя апартамент. Помислих си, че моментът е подходящ, щом всичките чудновати типове са заети с вдигането на шум в кафенето. Някой беше вече пипал ключалката — предполагам, че след като ония двамата са те изтървали, са минали да проверят у вас. Влязох вътре, изрових приемателя ти от шкафа и затворих врата. Не съм подреждал.

Усмихнах се и си помислих, не за първи път, колко ужасен би бил светът, ако не съществува някой като Дек, който навреме да ти се притече на помощ.

— Благодаря ти — казах аз. — И имаш късмет, защото се оказва, че тези типове се появяват на серии от по шест.

Дек повдигна вежди.

— Ужас. Както и да е, споменах го преди малко на Лаура и тя знае, че вече можеш да й върнеш спомена обратно.

Докоснах с ръка рамото му и му казах:

— Чакай малко!