Един от нас

Кухнята подсказваше, че тук Хамънд не е живял твърде луксозно. Три кутийки бира и някакви остатъци от китайска храна в хладилника, която бе покрита с такъв дебел слой бактерии, сякаш те имаха някакво тяхно си разбиране и непоколебими възгледи по отношение на околната среда. В чекмеджето видях всичко на всичко една чиния и един комплект прибори за храна. И останалата част от апартамента на Хамънд подсказваше, че е обичал да прекарва времето си тук доста спартански. Мебелите бяха евтини и практични — канапе и стол във всекидневната, единично легло и две масички, върху които нямаше нищо. Шкафовете в спалнята бяха празни, а в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности, навсякъде по ъглите висяха паяжини. В нито една от стаите нямаше картини по стените. Жилището приличаше на апартамент в някакъв крайпътен мотел, две седмици след като чистачката е била уволнена и си е взела обезщетението под формата на предмети на изобразителното изкуство.

Оставих Лаура във всекидневната и отидох в кабинета. Над бюрото висеше една лавица с една-единствена книга. Малка и явно доста често прелиствана Библия. На вътрешната страна на първата корица бе преписан следният цитат: „И видях между престола и четирите живи същества, между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии Духове, разпратени по цялата земя.“ Странно. Пуснах я в джоба си.

Ако не се брои лавицата, стаята всъщност беше празна. Надникнах под бюрото и забелязах нещо. На пода, близо до стената, в прахоляка, имаше няколко черти, които доказваха, че под наслоения прах има килим. Изглежда доскоро там е имало някакви кабели. Шкафовете говореха за същото — ясно очертани, леко запрашени правоъгълници на местата, където са стояли кутиите с файловете. Върнах се във всекидневната и обърнах възглавниците на канапето. Всяка от тях бе разрязана по диагонал — някой бе търсил нещо в тях.

— Някой вече е ровил тук — казах аз. — Мисля, че на бюрото е имало компютър, който е изчезнал, заедно с файловете. Освен това са търсили и още нещо — нещо, което може да се скрие във възглавница. Имаш ли представа какво може да е то?

Отговор не последва. Погледнах към Лаура и видях, че се е облегнала на стената на кухнята, а главата й е някак неестествено наклонена напред.

— Лаура?

Тя бавно повдигна глава. Очите й бяха неестествено сухи, ъгълчетата на устата й висяха надолу. Тя приличаше на безкрайно разочаровано четиринайсетгодишно момиченце.

— Дай ми една цигара — каза тя.

— Мислех, че си ги отказала.

Тя се усмихна с празен поглед.

— Поне сто пъти.

— Според мен хората се делят на пушачи и на непушачи — казах аз. — Избери си от кои да бъдеш и се придържай към правилата. Това би спестило маса неприятности на всички около теб.

Погледнах да видя има ли сензори по стените и се учудих, че няма. Тогава си спомних, че Хамънд беше едновременно и високопоставено ченге, и пушач. Вероятно той се е самоосвободил от законните ограничения. Запалих два „Кемъл“-а и подадох едната цигара на Лаура.

— Хамънд се явява ключа за всички ни — казах аз. — Ти го уби. Можеш ли да обясниш защо?

— Нямам спомен да съм вършила такова нещо.

— Това го знам. Не ме интересуват подробностите. Искам да узная причините, а тях ти все още си ги спомняш.

— Беше лична работа — отвърна тя.

— Не ми говори глупости. Кой ще си сложи главата в торбата за нищо.

— Тази работа няма отношение към сегашните събития.

— Така ли? Кой ти каза?

— Просто няма. Ти приключи ли тук? Може ли да се махаме?

— Все някога ще трябва да го кажеш на някого! — казах аз. — Нямам предвид ченгетата. Просто ще трябва да го споделиш. Пиеш твърде много, усмихваш се, а не ти е до смях. Отиваш на почивка два дни в Мексико, а прекарваш цялото време в пълна мизерия и отвратителни компании в баровете. Когато ми прехвърли спомена за убийството, той вече бе скапан, като че ли си свикнала да изтриваш нещата от паметта си. Трябва да намериш някакъв начин да освобождаваш съзнанието си!

Тя се усмихна иронично.

— Благодаря за консултацията, докторе. Да дойда ли за продължението на поучителното ти слово другата седмица по същото време?

Вдигнах рамене и казах:

— Опитвам се да ти помогна. И независимо от факта, че за мен представляваш огромно главоболие, аз те харесвам.

Грешка! Тя се обърна настрани и изгаси неизпушената и до половината цигара в мивката.

— Да — каза тя, — всички мъже само това знаят.

Очите й се промениха, станаха непроницаеми и разбрах, че разговорът бе приключил.

Апартаментът се оказа задънена улица. Почистих мивката, за да не личи, че сме идвали, и на излизане заключих вратата. Взехме Дек и тогава се сетих да отида до кръстовището и да погледна през прозореца на магазина за алкохолни напитки. Старецът все така седеше зад бара, както си беше в спомена. Имаше вид на надрусан. Оставих другите навън и влязох.

— Как е кучето ти? — попитах аз.

Старецът ме погледна малко накриво — очевидно не виждаше добре.

— Умря. А ти кой си? Познаваме ли се?

— Разбира се — отвърнах. — Нали съм тук през цялото време.

— О-о, добре, радвам се.