Един от нас

Историята изглеждаше правдоподобна, въпреки че съществуваха някои странни съвпадения, които не можеха да се обяснят лесно. Имаше и един съществен въпрос, който Лаура зададе веднага:

— Да, добре — рече тя — но защо този човек ще иска да те подреди така? Да си го премятал с пари или нещо подобно?

— Не. Всъщност той държеше всичките мои пари. Дори и да исках, нямаше как да го преметна. Вярвах му във всичко.

С рязко движение Лаура изпи до дъно остатъка от питието си и ме погледна със светнали очи.

— Значи и двамата са ни изработили.

Откъм кухнята се чу шум. Помислих, че е Дек. След това чух как същите стъпки се връщат обратно по стълбището.

Станах и извадих пистолета. Отидох в другата стая и надникнах през прозорците на кухнята. Не видях никого. Държейки пистолета пред себе си, тръгнах към задната врата и си помислих, че не би било зле да имаше поне стъклено прозорче. Когато стигнах до нея, хванах дръжката, поех си въздух и рязко я отворих.

Там нямаше никой.

Нощта бе охладила въздуха, в който леката влага вече кондензираше и светлините в двора проблясваха като искри. Погледнах към пода и видях малък куфар, който ми изглеждаше познат.

Изтичах до края на коридора и подадох глава навън, но не видях никой да се отдалечава от сградата. В това време се чу шум, обърнах се рязко и без малко да отнеса главата на Лаура Тя надничаше в куфара.

— Това предавателят ли е? — попита тя.

Кимнах и преглътнах мъчително.

— А това какво е? — добави тя, като посегна към едно листче, поставено вътре в куфара.

Взех го. Тя проточи шия, за да го прочете заедно с мен. Имаше една-единствена дума: ХЕЛЕНА.

— Коя е Хелена? — попита Лаура.

В този момент разбрах кой ме беше спасил в кафенето.

— Бившата ми жена — казах аз и влязох обратно вътре.

Част втора Отсъствие

9.

В ранната неделна привечер едно момче се разхожда само навън. То бавно се насочва надолу по хълма към училището без определена цел, ей така, накъдето му видят очите. Зад него, на близо километър, остава къщата, в която живее — старо съвместно владение, едно от първите построени тук, на този бряг, което през зимата общо взето остава празно. То все още не разбира, че именно този дом ще определи представите му за жилище и че винаги ще търси чисти стаи и празни коридори, където на непознатите кимаш отдалеч, а още преди да си прекрачил прага, съзнаваш, че няма да се задържиш задълго. Това бе неговият дом и винаги е бил такъв. Баща му е пазач — наглежда климатиците, гони насекомите и чисти басейните. Майка му работи в един бар-ресторант на километър и половина по-надолу по плажа и цял живот все това е правила. Тя и сега е там — носи бургери и запотени халби бира, бъбри с приятелката си Марлене и слуша как тази вечер китаристът свири „Голямата бензиностанция“ за първи, но не и за последен път.

Момчето беше оставило баща си пред телевизора да гледа за около осемнайсети път един героичен филм от архивите. Пържените картофки и соевият сос бяха на мястото си върху страничната масичка, до ръката му се мъдреше бира, налята в любимата му чаша, и сега, както винаги обичаше да се изразява той, не би се мръднал от мястото си, „ако ще чудо да стане“. Никой от двамата родители не би имал нищо против момчето му да излезе и да се поразходи само. А и то винаги е излизало само и досега не му се беше случвало нищо лошо.

Тротоарът надолу към училището му бе добре познат. Там при силен дъжд винаги се образуваха буйни потоци, а преди два месеца преминаха цели легиони мравки. Тогава момчето прекара цял час, приклекнало край колоната от миниатюрни същества, гледаше ги как минаваха тихомълком и се чудеше накъде отиваха и защо. Предната седмица учителката им, госпожица Бенархъм, им беше разказала за някакъв вид пеперуди, които в началото на годината се мотаели в Южна Америка, а след това — внезапно и всички заедно — прелитали чак до Канада или нещо такова. Абе, някъде на север. Дълго пътешествие. По пътя се съчетавали, снасяли яйца и умирали. Пеперудите, които по-късно през годината се връщали обратно точно на дърветата, откъдето било започнало пътешествието им, не били същите, които били тръгнали оттам. Някои били родени по пътя на север, други пък не знаели друга посока освен южната. Следвали един и същ цикъл, който се повтарял всяка година, очевидно изпълнен със смисъл, ала момчето така и не можеше да разбере каква точно е целта им.

Госпожица Бенархъм бе казала, че става дума за някакво определено растение, от което те имали нужда, или за някакви там температури или някакво нещо друго, но момчето не вярваше на тези приказки. Ако растението им беше толкова важно, защо просто не си направят лагера до него и после да си вирят краката цяла година? Ако обичаш морето, ще живееш на брега, нали? В това има смисъл! Няма отидеш да живееш из пустините на Юта, я!

Същото беше и с мравките. Знаеше, че те преследват някаква цел, но не я издаваха.