Един от нас

Откраднах една кола на половин миля от другата страна на вратата и поех по Мълхоланд и Колдуотър в посока Сънсет. Прекосих Уестууд и слязох надолу чак до Уилшър, след което продължих до брега. Пътищата бяха спокойни, небето — ясно. На „Оушън авеню“, пред нас се откри величествен морски пейзаж, който се простираше в безкрая, затулен единствено от листата на дърветата по „Палисейдс“. Завих надясно по авенюто, спрях и се загледах във водата. Тъмносин и облян от лунна светлина, океанът приличаше на картина, създадена от компютърна програма, само че по-елементарна и по-нормална: очевидна простота маскираше нескончаемите въпроси за разлика от фалшивите подробности на небитието в Мрежата. Разбира се, за да стигнем до водата, трябваше да се спуснем по едно надолнище от около трийсетина метра от другата страна на парапета и да прекосим оживения път и плажа. Вероятно тук някъде се крие метафората за живота, но никога не съм имал сили да я търся.

— Отраснах край морето — казах аз. — Тук се чувствам по-добре.

— Аз пък не. Имам чувството, че прогизвам — отвърна тя. — И виж какво, писна ми, всичко ме боли, така че давай да заминаваме, закъдето сме тръгнали!

Дек живее в сграда с осем апартамента на красива улица на няколко пресечки зад мястото, където бяхме. Той се измъкна хитро от света на тежките престъпления и сега живее в непретенциозна почтеност. Понастоящем прави малки удари заради самото удоволствие, припечелва по нещо, колкото да преживява, и поддържа форма единствено заради миналата си слава. Закарах колата зад сградата и я паркирах близо до стената, за да не се вижда. У Дек не светеше, което означаваше, че го бяхме изпреварили. Не би трябвало да е така, но не знаех по кой път е минал и къде е спрял колата ми.

Качихме се по задната стълба до третия етаж, отворих с моите ключове и влязохме в кухнята. В това отношение Дек е направо праисторически човек — не вярва нито на отпечатъци от пръсти, нито на гласовото разпознаване. Дори ме е малко яд на него, защото в крайна сметка го обират много по-рядко. Можеш да пробиеш код или да имитираш характеристиките на нечий глас в пълна тишина, ала разбиването на залостена врата винаги е свързано с вдигане на шум.

Като влязохме в апартамента, откъм стените автоматично заструи приглушена светлина.

— Бирата е в хладилника, а концентратите — в шкафа над него — казах аз и влязох във всекидневната. Седнах в тъмното на канапето и затворих очи.

Едва сега наистина почувствах страх — ехото от престрелката и плътните гласове се смесиха в постоянен тътен в ушите ми. И когато тези впечатления най-сетне започнаха да се уталожват, пред очите ми отново се появи образът на застаналите в редица мъже. Представях си ги доста ярко, като насън. Споменът на Лаура се наслагваше върху моето собствено преживяване. Но имаше и още нещо — притулено и потиснато. Усещах как непрекъснато се приближава. За момент дори почти го съзрях — видение от светлина около една човешка глава, като ореол. После изчезна.

Няколко минути по-късно чух шумолене и отворих очи. Лаура стоеше пред мен и в едната си ръка държеше голяма чаша, пълна с нещо, а в другата — бира.

— Коя от двете искаш? — попита тя.

Взех голямата чаша и отпих, а през това време Лаура заоглежда стаята. Стените на апартамента на Дек са облепени с големи фотоси от стари филми, опърпани афиши и разни такива боклуци, събирани оттук-оттам. Сигурен съм, че в цялата работа има някакъв ред, но и да ме обесят, няма да мога да кажа в какво всъщност се състои той. Дек е най-добрият ми приятел, но незнайно защо неговата колекция ме дразни. Мисля, че ме кара да се чувствам уязвим. Усещам я като насмешка над собствената си малоценност, като демонстрация на това, което ми липсва. Повечето хора днес допринасят с нещо за празненството на настоящето — например с бутилка вино за домакините. А Дек си има своите вехтории — своя покой и изчерпателни сведения за това откъде можеш да купиш най-хубавите сандвичи с чили. Другите пък си имат приятели, начин на живот, представа за това кои са те и защо живеят.

Аз, струва ми се, не притежавах нищо подобно и водех шеметен и изпълнен с несигурност живот, което обикновено се изразяваше в нетърпение и паническо усещане за липса на здрави корени. Всъщност понякога се чудя дали изобщо съм съществувал на този свят и ако е така, то какво, по дяволите, съм правил през цялото време?

Лаура приседна в другия край на канапето. Беше намерила отнякъде гумено ластиче и беше вързала косата си на опашка.

— Какво ще правим сега? — попита ме тя.

Запалих цигара. В Санта Моника не са толкова стриктни в тези неща, затова пушенето насаме в собствения ти апартамент се счита за несъществено нарушение и в общия случай не се санкционира.