Един от нас

Струваше ми се, че е минал повече от час, откакто застреляха хакера, но всъщност е невъзможно минутите да са били повече от две-три. През това време в кафенето вече бе настанал пълен безпорядък — меле от обезумели от изстрелите сенки; Мъже и жени се опитваха един през друг да слязат от терасите, падаха и се биеха. Почувствах се малко по-сигурен за живота си едва когато се озовах сред множеството, но се оказах повлечен към външната врата. Опитах се да се съпротивлявам, като си мислех, че трябва се постарая да намеря Лаура, а след това да се върна и да помогна на Дек, но въздействието на страха около мен бе твърде силно. Широко отворени очи, които без малко да изскочат от орбитите си, озъбени лица, разчорлени коси и безкраен вой на ужас, който ставаше все по-силен и по-силен и сякаш се материализираше — една друга сила, която ме тласкаше напред. Единственото, което можех да направя, бе да се държа на краката си, за да не ме съборят и стъпчат.

Успях да погледна настрани, едва след като тълпата се изсипа на улицата. Пред кафенето половината от хората изпопадаха, а другата половина направо ги премаза, подчинявайки се на дълбокия си инстинкт за оцеляване. Успях да се задържа прав и стигнах достатъчно далеч от вратата, за да мога да се обърна. Изходът на кафенето изглеждаше така, както би изглеждала вратата на ада, ако изведнъж обявят, че Дяволът пуска на свобода всички, които успеят да избягат през нея в рамките на пет минути.

Трябваше да се върна. Майната й на Лаура — трябваше да намеря Дек! Надявах се той да бе останал в стаята само, колкото да ме прикрие, докато изляза, но като погледнах зад себе си, не открих и следа от него. Той не ме беше изоставил, затова бях длъжен да му помогна, но нямаше начин да преплувам срещу течението от човешки тела, които все още се изсипваха на тротоара. Тъкмо се опитвах да си спомня дали кафенето има и друг вход, когато го зърнах във втората редица на следващата вълна от народ, която се люшна през вратата навън. Ръката му бе върху главата на Лаура и я притискаше ниско долу, а собствената му глава стърчеше над другите, оглеждаше се встрани и изчисляваше посоките на най-малкото съпротивление. Извиках му, той погледна към мен, видя ме и си запробива път с лакти, като избутваше хората встрани. Той бе единственият човек в тълпата, който бе запазил присъствие на духа и следваше предварително определена посока.

— Господи! — възкликнах аз, когато се добраха до мен. — Радвам се, че ви виждам!

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Дек, — но сега най-важното е да изчезваме.

Лаура дишаше учестено, а зелената й рокля бе скъсана на три места.

— Идваш ли с нас? — попитах аз.

— Разбира се, по дяволите — изрече тя на пресекулки, а през това време шокът бързо я отрезвяваше.

— Как успя да го направиш? — попитах Дек, докато тичахме по кея към колата.

— Какво съм успял да направя? — отвърна с въпрос Дек и погледна към хаоса пред кафето.

Тълпи народ все още задръстваха изхода. Имахме на разположение още няколко минути преди хората в костюми да успеят да се измъкнат оттам, дори и да си проправят път със стрелба.

— Как успя да се върнеш, да намериш Лаура и да излезете толкова бързо?

— Какви ги говориш? — попита той и забави темпо, когато стигнахме до колата. Лицето му лъщеше от пот, а върху едната му буза кървеше дълга драскотина. — Бях до нея непрекъснато, както ми беше писал в бележката.

Обърнах се и погледнах Лаура. Лицето й потвърждаваше, че Дек говори истината.

— Какво стана вътре? — попита тя.

— Твоят хакер ме изкофти — казах аз, — но ченгетата не знаят за връзката с Хамънд. После се появиха онези с костюмите. И с големи пушки.

— Онези с костюмите ли? — попита Лаура, изплашена до смърт.

— Да, четирима, което обяснява как могат да се явяват едновременно на две различни места. Искаха ченгетата да ме предадат на тях.

Дек ме погледна намръщено:

— Добре де, ами ти как се измъкна?

— Някой изгаси осветлението и всички започнаха да стрелят. Аз едва се докопах до вратата и тъкмо щяха да ме гръмнат, когато някакъв тип влезе и ме засили през вратата навън. Помислих, че си ти.

— Не, извинявай, братле, но макар да е трябвало, не съм бил аз.

— А кой, по дяволите, е бил, тогава? — попита Лаура на ръба на истерията.

Аз само поклатих глава.

— Няма значение — каза Дек, като отново хвърли поглед към кафенето, — важното е, че измежду всички откачалки, дето търчат наоколо, има поне един човек, който е на твоя страна. Междувременно, ние трябва да се омитаме оттук веднага.

— Давай да се качваме в колата.

Дек поклати глава:

— Ченгетата знаят номера на колата ти, а сигурно и ония, костюмираните. Ще я взема аз и ще я скрия някъде. А вие с Лаура се спасявайте.

— Какво ще стане, ако те хванат?

Дек вдигна рамене.

— Просто ще кажа, че съм я откраднал. Никой не знае, че се познаваме, никога не сме работили заедно.

Погледнах надолу по кея. Входът на метрото към станция Уорфленд се виждаше.

— Къде ще се срещнем?

— У нас, в девет. Ако ме няма — влизайте.

Дек посегна към джоба на сакото, извади пистолета си и ми го подаде.