Един от нас

Не знаех чий е гласът по телефона, но ми беше прозвучал познато. Общо взето. Както ми изглеждаха всички, които преследваха Лаура. Проверих кода — номерът трябва да е някъде от другата страна на „Бърбанк“. Казват, че нищо в Лос Анджелис не е на повече от половин час път, но има и такива, които пък казват, че луната е от сирене и че Емпайър Стейт Билдинг символизира фалос. Не ми се вярваше, че мъжете са били в състояние да стигнат от моя хотел до дома на Лаура за толкова кратко време. Но ако пък това заключение бе вярно, не знаех какво да си мисля.

Бях започнал сутринта с една елементарна, макар и трудна задача. Да се добера до предавател. Не само че не бях намерил пътища за решението на този проблем, а и той изглежда се разрастваше и навлизаше в нови и нови зони, за които не знаех нищо. Сякаш нещо ме задържаше на едно място и не ми позволяваше да вървя напред. Зад всичко това се криеше някаква организация, но аз не можех да я видя. Нещата можеха да придобият смисъл, само в случай че Лаура Рейнолдс беше с мен.

Докато седях там, загледан през предното стъкло и се чудех какво да правя, вратата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Беше хубава къща — двуетажна, не особено модерна, с хубава веранда. Младолика жена с лилава рокля погледна подозрително през пътя към мен. Явно държеше под око околностите и не позволяваше да се случат никакви изненади и неприятности. Едно мъничко котенце изскочи подтичвайки иззад нея и тя му подвикна. Котенцето безцелно обиколи верандата, очевидно стреснато от грамадното пространство, в което попадна, и на галоп се прибра обратно вътре. Предполагах, че си има братче или сестриче, на което цял следобед щеше да разказва измислени истории за приключенията си. Жената погледна към колата за последен път, последва котенцето си и затвори вратата.

За момент, повече от всичко ми се прииска да живея там, с нея. Тя да знае името ми, котето да е наше, да си имам дърводелски инструменти и да ги знам къде са. Отстрани животът на другите хора винаги изглежда по-завършен от моя, по-смислен, по-цялостен. Надявам се да е така само външно.

Понякога ми се струва, че реалността се е устремила напред, а аз седя някъде отзад в класа и не познавам нищо друго освен мимолетността, хотелите и яденето на крак. Сякаш за да ти разрешат да се изкачиш една степен нагоре, там, където живеят свестните хора, трябва да се явиш на някакъв изпит, а аз все не успявам да разбера къде точно ще бъде проведен той.

Тъй като исках да направя нещо, дръпнах дявола за опашката и набрах „РЕМтемпс“. Приемникът на сънища бе все още в багажника на колата и исках да се отърва поне от едно задължение, което висеше над главата ми. Сабрина ми каза да почакам, а след това се обади и самият Стратън.

— Трудно е да те открие човек, г-н Томпсън — каза той.

Гласът му звучеше нетърпеливо, но не враждебно.

Изтърсих, без да се замислям:

— Човекът-загадка. Както и да е, върнах се и…

— Върна ли се? — попита бързо той и аз разбрах, че съм допуснал грешка. Докато бях в Мексико, бях пускал разговорите си през системата на Куот, за да изглежда, че съм в Лос Анджелис.

— Трябваше да мръдна вчера за малко извън града — продължих аз, колкото се може по-спокойно, — затова не сте ме намерили.

— По работа ли?

Не съм толкова глупав.

— Лични проблеми, разбира се.

Спрях дотук, защото многото подробности винаги звучат като лъжа.

— Следващия път остави номер, на който да те търсим. Натрупала се е доста работа за теб.

— Не мога да приема нито един спомен — казах аз. — Главата ми все още не е наред.

— Мигрена?

— Да — отвърнах аз и в този момент бях много близо до истината. Неочакван проблясък от ваканцията на Лаура проряза главата ми и я изпълни с алкохолни пари и кисели „маргарити“.

— Но въпреки това ще работиш сънища?

Стратън бе твърде изискан, за да позволи подозрението да се прокрадне в тона му, но аз знаех, че то е там.

— Те са по-различни, нали знаеш, а освен това ми трябват и пари.

Не беше истина. Имах четвърт милион, скрит на различни места в Мрежата, като в тази сума не включвах парите, които възнамерявах да върна на Лаура Рейнолдс. Мислех си, че отговорът ми ще накара Стратън да се почувства доволен, задето съм зависим от него.

Оказах се прав.

— Добре — каза той, очевидно удовлетворен. — Вземи си още един ден почивка, но нека бъде наистина почивка. Тази нощ ще бъде много натоварена.

„Какво знаеш ти!“, помислих си аз.

* * *

Върнах се с колата обратно в Грифит и се разходих пред „Фолкланд“. Нямаше какво да се види, но въпреки това положението не ми се понрави, затова спрях в далечния край на площада и седнах пред един бар да пия бира на вересия. Телефонът на Дек не отговаряше, на моя телефонен секретар нямаше оставено съобщение, а обаждането до Тид ме убеди, че от хората в сиво няма и следа. На телефона на Лаура повече не позвъних.

Тъкмо бях преполовил третата си бира и се опитвах да измисля начин да проверя апартамента, без да се излагам на опасността да бъда убит, когато, най-сетне, телефонът звънна.