Един от нас

— И те заплашиха, че ще ме убият. При това доста по-убедително от вас.

Това поне обясняваше как са ме открили.

— Много честно от твоя страна. Някакви ченгета появявали ли са се?

— Не — жизнерадостно отговори Чип. — Предполагам, че ще трябва да ги очаквам.

— Не е задължително, но ако дойдат, ще ми направиш ли една услуга?

— Може би. Каква?

— Да забравиш, че съм идвал.

— И защо да го правя?

Извадих портфейла си. Единствената ми едра банкнота беше от петдесетачка.

— Отчасти заради това — казах аз и я поставих на плота. — Но най-вече, защото ще ми помогне да се измъкна, а в момента наистина се нуждая от помощ.

Парите изчезнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да си вървя.

Адреналинът, който ме изстреля чак от Грифит дотук, се оттегляше и вече не ми се щеше да се правя на герой. Той или щеше да ми помогне да се измъкна, или не. Нищо повече не можех да направя по този въпрос.

Бях на няколко крачки от вратата, когато Чип ме извика. Обърнах се и видях, че държи нещо в ръката си.

— Нейната чанта — каза той, — забравил си я стаята й.

Взех я и погледнах вътре. Останалите дрехи, портмонето й и дори половин бутилка водка.

— Как така не си я дал на ония типове?

— Не попитаха. Освен това, не мисля, че ти си единственият човек, който има нужда от помощ.

Погледнах го. Беше млад, прилежен хотелски служител от вида „Най-много след пет години ще стана управител“, а защо не и нещо повече.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена. Тя изглежда добре, но нещо я мъчи. Една слаба и красива жена, която се напива вечер преди да излезе, едва ли тъне в щастливи мисли. Трудно е да те наричам така, но ми се струва, че по-скоро ти си неин приятел, а не ония, сивите. Не съм убеден, че ги е грижа за щастието на другите хора.

Затворих ципа на чантата.

— Благодаря ти. Пак ще се видим.

— При цялото ми уважение към теб, надявам се, че няма — отговори Чип.

Колата беше на паркинга пред отсрещното ресторантче. Отново опитах да позвъня на Дек, но без резултат. Можех или да отида да чакам пред дома му или да се върна в Грифит. Някога някой ме беше учил, че ако не знаеш къде отиваш, няма нужда да бързаш, затова поразгледах чантата на Лаура, заключих вратата и отидох да си взема нещо за ядене.

През деня ресторантчето не изглеждаше чак толкова опасно, макар и да не бе препоръчително за хора в неуравновесено състояние на духа. Като мен, например. Беше празно, с изключение на един добре облечен тип, приведен над чаша кафе в другия край на помещението. Когато влязох, готвачът ми кимна, а аз се почувствах добре дошъл и ми стана приятно. Както вървяха нещата, до края на живота си щях да се мотая все по такива места.

От менюто научих, че прасетата, които са приключили земния си път в наденичките, предлагани тук, са били отглеждани при специални грижи и приживе всички са се отнасяли към тях много добре. Не ми се вярваше клиентелата на ресторантчето да се впечатли от този факт — бяха същински примати. Но това е Лос Анджелис — всички тук се перчат и се зверят. Лично аз се интересувах само от прасета, отглеждани в кибритени кутийки, на които нощно време са им нашепвали отвратителни неща. Така или иначе, поръчах си някакво ядене. Винаги можех да прескоча наденичката. Само един поглед към лицето на сервитьорката бе достатъчен, за да разбера, че тя работи единствено за да запълва времето си до предвиждания от нея тъжен край на света. Поръчката ми сякаш само задълбочи тъгата й.

Докато чаках да пристигне храната ми, разгледах нещата, които бях намерил в чантата на Лаура. Нейният органайзер.

За щастие той не бе кодиран с отпечатъците на пръстите й, защото в такъв случай нямаше да имам никакъв шанс. Достъпът ставаше по обичайния начин — с парола, която не ми отне много време. А и нали имах бегла представа каква може да е тя от взетите назаем спомени на Лаура от Енсенада. Включих органайзера й в моя, който е натъпкан със софтуер от съмнителен произход, изтеглен от Мрежата. Още преди да си допия кафето преодолях кода и проникнах вътре.

Самият факт, че защитата ставаше посредством парола, говореше много за Лаура Рейнолдс. Всеки органайзер предоставя такава възможност и хората се делят на такива, които се възползват от нея, и такива, които не го правят. Ако сте от първия вид, всеки път, когато го включите, трябва да драскате или печатате определена поредност и брой знаци, за да проверите дори обикновен телефонен номер. Доста главоболия и никаква реална защита срещу човек, който разбира от тези неща. Да пазиш тайни е трудна работа и всеки, чийто живот е в досег с тях, винаги е заплашен от разкриване. Освен това, като видиш нещо тайно, то придобива значимост и неусетно започва да управлява живота ти. Ако криеш от другите дълго време своята същина, рано или късно ще я скриеш и от самия себе си и ще се събудиш, без да знаеш кой си ти всъщност.