Един от нас

Поставих будилника на пода, той ме изгледа подозрително, а аз му направих знак с ръка да тръгва. Докато той се клатушкаше край ъгъла, придържайки се близо до стената, аз се приготвих да се почувствам като глупак.

В продължение на минута беше много тихо. След това чух звука на отварящите се врати на асансьор. Будилникът не извика. Тъкмо завивах зад ъгъла, когато чух нещо друго.

Един-единствен изстрел.

След кратка пауза, по време на която бях застинал неподвижен от шока, будилникът долетя през глава откъм ъгъла.

— Ужас! — изпищя той, останал без дъх, и изчезна.

Хукнах след него със сетни сили, но не толкова бързо, че да пропусна да видя кой е слязъл от асансьора.

Двама мъже. Облечени в сиво.

Спуснах се по коридора, макар да знаех, че съм в капан. Когато минавах край будилника, той се стрелна към джинсите ми, закачи се за тях и неистово се закатери по крака ми. Когато стигна до горния край, бързо се шмугна в джоба на сакото ми и се набута в най-далечния ъгъл. Усещах, че това няма да му помогне много.

Чух звън и разбрах, че някой ще слезе на етажа от централните асансьори. Погледнах назад и видях, че двамата мъже идват по коридора след мен. Тичаха бързо, в компактен бегачески стил и абсолютно в крак един с друг. В този момент в съзнанието ми блесна нещо, което съзнателно не бях забелязал в спомена — и двамата носеха старомодни слънчеви очила.

Мъжът отдясно се прицели в мен и чух изстрел, куршумът от който премина на една педя от крака ми. Ускорих крачка още повече. Докато завивах зад ъгъла на бегом, видях, че четирима старчоци слизат от асансьора в редички по двама. Те изглеждаха доста разтревожени. Разцепих групата точно по средата, съборих трима души и се вмъкнах в асансьора зад тях. Ударих бутона с длан и се прилепих към страничната стена, а през това време старците крякаха и грачеха. Вратите се затвориха милостиво бързо и аз задъхан огледах асансьора, без да си давам труда да погледна специално през стесняващата се цепнатина.

След това тръгнахме надолу.

— Стреляха по мен — разнесе се откъм джоба ми един приглушен глас, който звучеше искрено развълнуван.

— Кретени! — казах аз и извадих пистолета си — Няма да им разреша.

— Наистина ли?

Сложих пълнителя.

— Абсолютно. Ти си мой будилник. Само аз мога да стрелям по теб.

Реших да не се мотая из долните етажи и отидох направо в мазето. Размахах пистолета в мига, в който изскочих, но навън нямаше никой. Обърнах се и прострелях командното табло на асансьора от двете страни, при което алармата се включи с оглушителна неумолимост.

Прекосих на бегом паркинга и усетих, че вратът ми се сбръчква в очакване на нещо малко и твърдо всеки момент да се забие в него. Напуснах „Фолкландите“ с около сто и шейсет километра в час и тогава реших, че антикатасрофният софтуер е голяма работа. Докато излизах на платното, предизвиквайки известни неудобства на другите участници в движението, без малко да изгубя задната част на колата. После просто настъпих педала на газта и се отправих към портала.

Едва след като се бях отдалечил на километър, се сетих, че приемателят на спомени остана в апартамента ми.

6.

От колата позвъних в дома на Дек, макар да знаех, че е безсмислено. Той живее близо до началото на Санта Моника, нямаше начин да е стигнал дотам за времето, през което аз бях в Мрежата, дори и да приемем, че е имал сериозни причини да бърза. Телефонът звъня известно време, след което се набърка неговият телефонен секретар. Аз му изкрещях нещо кратко по въпроса и затворих.

Когато минах през стената и се върнах в реалния Лос Анджелис, намалих скоростта почти до допустимото и минах по маршрута си от предната нощ, чак до Булеварда. Не знаех какво друго да направя. Единственото нещо, което можах да измисля, бе, че Лаура някак си е убедила Дек да я върне в хотела, за да си вземе овлажняващите кремове и маски. Наистина много хитро от нейна страна. Или бе станало точно така, или все още се мотаеха някъде из Грифит, затова реших, че за мен ще бъде по-добре да прекарам следващите няколко часа другаде. Нямах представа кои са типовете в сиво, нито какво искаха, но беше ясно, че са доста добри в откриването на хора — дори и да не са ги виждали преди никога преди. Исках да стоя колкото е възможно по-далеч от тях. Успокоявах се, че Дек има номера ми и ще ми се обади, когато може. При условие, че никой не му попречи.

Не се изненадах, че зад рецепцията в „Нирвана“ стоеше същият мазник, а и той не се учуди от появата ми.

— Чип — казах аз, като прочетох името от табелката му. — Как си ти, по дяволите?

— Моля? — каза той след кратка пауза.

— Радвам се за теб. А сега — един въпрос! Идвала ли е г-ца Рейнолдс тази сутрин тук с един мъж?

— Не, сър — каза Чип. — Но дойдоха двама мъже да я търсят.

— Как изглеждаха?

— Средни на ръст. Малко нещо мрачни, еднакво облечени. Дойдоха десетина минути, след като вие си тръгнахте снощи.

Погледнах го.

— А ти какво им каза?

— Че г-ца Рейнолдс е била отвлечена току-що. Дадох им пълното ви описание, регистрационния номер взех от външната камера на охраната.

— Аха, и защо?

Той вдигна рамене.