Един от нас

Фоайето на партера беше тихо. Имаше само няколко души, които си оправяха сергиите. През деня повечето от тях продават предмети на изкуството и сувенири — странни неща, изработени от парчета дърво, които преди това са били използувани за друго. Отнасяте си ги вкъщи и ги местите от стая в стая, докато разберете, че най-подходящото място за тях е таванът — за предпочитане нечий чужд. Моето твърдо убеждение е, че след залеза на нашата цивилизация, когато всичко, направено от нас, се затрие и планетата ни отново задреме и стане дом само на някои безстрашни създания — вероятно буболечки, — които ще имат храбростта да се борят и да преодоляват всички беди, които сме навлекли на Майката природа, тук ще пристигне някоя извънземна раса и ще започне археологически разкопки. Това, което ще намерят, особено в крайбрежните райони, ще се състои от пластове огледала, изработени от стари подови дъски, изписани с доморасли мъдрости и пирографирани околовръст, или огромен брой модели на рибарски лодки, издялани от дрейфащи парчета дърво, дето се клатят, като ги побутнеш. Тогава те тъжно ще поклатят глави и единодушно ще си кажат, че това ще да е била цивилизация, чийто смъртен час е настъпил съвсем закономерно.

Бързо намерих Тид, момчето, което беше паркирало колата ми, и му дадох обичайната десетачка. Искаше ми се да смятам, че това е доброволен жест на голямо великодушие от моя страна, но пък и подозирах, че в обратния случай сигурно никога нямаше да мога да намирам колата си. Тид е дребен, непочтен на вид човек, който сякаш живее единствено на бонбонките „M&M“, но двамата винаги сме се разбирали добре. Парите имат свойството да стимулират поддържането на прями взаимоотношения. Бутнах му още двайсет долара и го помолих да ми направи една услуга, след което хукнах надолу към паркинга, разположен дълбоко под сградата.

Колата беше паркирана на отсрещната страна, забутана в един тъмен ъгъл. За мен беше идеално, защото нямаше да ходя никъде. Влязох, включих алармената инсталация и заключих вратите.

Очевидно повечето хора влизат в Мрежата от домовете си. Въпреки че сметката ми течеше на адреса на апартамента, все още цялата техника си беше в колата, тъй като през последните няколко години тя бе останала най-благонадеждното ми убежище. Апаратурата купих още след първите няколко месеца работа в „РЕМтемпс“, а като посъбрах малко пари, я дооборудвах изцяло и направих ъпгрейд и толкова я усложних, че дори аз не помня коя жица за какво е. Едно от нещата, които тъй и не успях да се наканя да свърша, е да я сваля от колата и да я сглобя в апартамента. Това е толкова трудно, колкото да изхвърлиш някоя писалка, която не работи добре. Или да добиеш живот.

Мониторът в колата прожектира образите направо в мозъка, поради което не се налага да слагам очила за виртуална реалност. За да се пренеса от другата страна, трябваше само да натисна бутона и да затворя очи.

Светлината се промени и вместо в подземието, аз карах в стандартната си домашна страница, по посока на добре озеленен жилищен квартал в малко американско градче. Натиснах газта и се преместих на шосето. Колата ми в Мрежата прилича на тунингован модел на кадилак от петдесет и девета година със своите ретроперки и синя боя, но параметрите на двигателя са съвсем съвременни. В Мрежата не се страхувах да карам бързо, тъй като в нея има вграден противокатастрофен протокол. Понякога заради самото изживяване карам с висока скорост точно срещу другите хора. Голямо удоволствие е да срещнеш някой от онези твърдоглавци, които отказват да приемат новите метафори и продължават да обикалят Мрежата със сърфове. Можете да ги видите от време на време — стари хипита, които се носят по пътя върху бордове на малки колелца, оплакват се от движението и мърморят за добрите стари дни от времето на бойните филми.

Завих наляво от своята улица и подкарах за кратко по главния път, след което направих десен и влязох в зоната на личните хълмове откъм отсрещната страна. В днешно време преди да излезеш в по-тъмните зони трябва да се промъкнеш през множество киберпредградия — фамилни места, пълни с дигитализирани видеоваканции и досадно напомняне за лошото представяне да речем на Тод на изпитите. Някога можеше да напишеш URL и да прескочиш направо в домашната страница на някой друг. Но след като страниците бяха разгърнати в триизмерно пространство и заприличаха на истински домове, а техните собственици започнаха да прекарват в тях реално време, нещата се промениха коренно. Започнаха да настояват да минеш по пътечката и да позвъниш като цивилизован човек. На много други места можеш все още да прескочиш направо в общия квартал, но не и там, където отивах аз. Да не говорим за задръстванията по станциите за прехвърляне — толкова са неприятни, че често е по-добре да натиснеш педала и да минеш по обиколния маршрут. По този начин онова, което започна като алтернативна реалност, свърши като още един слой от добре познатото „добре познато“, което действаше повече или по-малко по сходни правила.

Такива са хората. Много буквални.