Един от нас

— Благодаря ти — каза тя и се обърна към него. — И тъй, извънземен боклук, искам веднага да видя ръцете ти вдигнати нагоре!

Мъжът изви вежди, но бавно извади ръце от джобовете и ги вдигна.

— Така по-сигурна ли се чувстваш?

— Не ме поучавай, защото ей сега ще ти пръсна главата.

— Хелена, — казах аз кротко, — не мисля, че трябва да се държиш така.

Тя тропна с крак.

— Той изскочи направо от нищото, Хап. Знаеш, че аз не ги обичам тия работи.

— Не е вярно. Той се появи от моите спомени.

— Спомените съществуват само в умовете на хората, Хап. Те представляват малки електрически искрици в гелообразна среда.

Поклатих глава:

— Не е така. — После погледнах към мъжа. — Нали?

— Наистина не е — отвърна той.

— Тогава защо не мога да си спомня, че съм бил там? Защо след завръщането си никой не може да си спомни нищо?

— Невъзможно е. Все едно да пишеш с черен химикал върху черна хартия.

— Да, много добре. Много умно — отсече Хелена. — Хап, какво да направя?

— Свали пистолета! — казах аз. — Тъй или иначе няма да помогне. Всъщност той дори не е тук.

— Хап, майка ти да не би да е сипала нещо странно в лимонадата?

— Послушайте го — каза мъжът. — Той е прав и рано или късно ще разбере за какво става дума.

— Не разрешавам да поучаваш и него — вметна Хелена. — Това е моя работа.

Направих крачка към нея, доближих се съвсем и тя свали пистолета. Трябва да я познавате поне толкова добре, колкото аз, за да разберете, че беше много уплашена.

— Как става така, че мога да чувам гласа на Дек, след като не мога да отида там?

— Особен случай — отвърна той. — Заради това, което е в главата ти. Никога преди не се е случвало. Направо за книгата на рекордите.

Нищо не разбирах, но продължих да питам.

— Каква е голямата сделка за Хамънд?

— Имаха планове за него, но Лаура Рейнолдс ги обърка.

— Какви планове?

— Няма да повярваш, дори и да ти кажа.

— Пробвай ме. Притежавам висок праг на доверие.

— Просто бъди благодарен, че не успяха. Той не беше прав.

— За какво? Да не възнамерявахте да нападнете?

— Че защо ще го правим?

— А защо отвличате хора? Какво ще постигнете, освен да ги изплашите до смърт.

Той вдигна рамене.

— Нищо. Това е игра, която аз вече не играя.

— Говориш глупости. Нали и мен отвлече.

— Беше много отдавна. А на тебе лошо ли ти беше?

— Не мога да си спомня.

Мъжът говореше бързо и твърдо.

— И никога няма да си спомните, г-н Томпсън. Така е и не може да се промени. Не го правя аз. Така че — просто забрави. Скоро ще разбереш, но тогава ще бъдеш мъртъв и знанието няма да ти бъде от полза.

— Това някаква заплаха ли е?

— Разбира се, че не е. Не искам да умираш. Имам личен интерес към теб — ние се срещнахме, когато ти беше млад и имаше щастието да разбереш. Сега не мога да ти помогна в това отношение. Актът на казване прави от истината лъжа, заради всички филтри, през които трябва да премине. Докато чакаш вятъра да разкрие лицето, все пак виждаш през воала, а не се опитваш да си представяш по чужди описания. Точно това се опитват да правят другите, а това аз не мога да простя. Така нещата стават само по-страшни.

Хелена се обърна към мен и плесна с ръце.

— О-о, какво прекрасно семинарно занятие! Водиш ли си бележки?

Не й обърнах внимание.

— Когато се видяхме в къщата на Хамънд ти знаеше името на Травис. Значи знаеш какво точно е станало с Хамънд, а също така и че аз потъвам заради тая работа.

— С вързани ръце съм — каза човекът. — И аз не съм точно оттук. Ти сам трябва да избереш. И ако ме питаш, можеш да започнеш оттук и… сега!

Изведнъж чух шум от гуми по асфалта. Погледнах бързо надолу по пътя към наетата кола и видях, че към нас се е насочил червен лексус. Колата спря и от нея изскочиха двама. Дори и от такова разстояние можех да разбера, че са земни и имат оръжие. Погледнаха в нашата кола, видяха, че е празна, после вдигнаха очи и ни забелязаха.

Когато се обърнах към Хелена, тя вече беше извадила още един пистолет в другата си ръка. Беше сама.

— Къде отиде оня? — попитах озадачено.

В главата ми все още цареше хаос от опитите да разбера какво ми беше казал мъжът, както и заради малкото и безполезно успокоение, че поне един човек с някаква власт знае, че не аз съм убил Рей Хамънд.

— Просто изчезна — каза тя. — Ама че тъпак!

Гледахме с Хелена как двамината се приближават към нас и изваждат оръжията си от преметнатите през рамо кобури. Те бяха съвсем стандартни: раменете им показваха, че някога, много отдавна, са тренирали вдигане на тежести, а коремите — че скоро са пили твърде много бира.

— Какво смяташ? — попитах Хелена, като през това време извадих собствения си пистолет и сложих нов пълнител. — Дали ще уредим въпроса с учтив разговор?

Първият куршум изсвири точно помежду ни.

— Съмнявам се — отвърна тя и започна да стреля.

В началото мъжете останаха по местата си, като очевидно си мислеха, че имат работа с двама аматьори, а не с един. Повечето хора доста пропускат при стрелба, особено от двадесет метра. Но не и Хелена. Тя не пропуска, дори ако й завържеш очите и я излъжеш къде си сложил целта.