Един от нас

Завих към Хайуотър на две гуми и спрях пред сградата на „РЕМтемпс“. Отворих вратата и тъкмо се канех да изляза, когато Хелена ме сграбчи за ръката, обърна ме към себе си и много отчетливо произнесе в лицето ми:

— Не можеш да направиш това! Не може да влезеш и да убиеш Стратън!

— Няма да го убивам.

— Ти изпрати посланието си. Сега просто се махни оттук!

— Няма да го убивам. Аз не убивам хора. Не забравяй, че това е твоята професия!

Очите и засвяткаха гневно:

— Майната ти! А какво направи до училището?

— Знаеш какво стана! Само ти можеш и трябва да го разбереш! Нали чу какво каза оня и аз му вярвам. Освен това, ако го бяхме оставили жив в ръцете на полицията, сега, както си говорим, по нас щяха да стрелят от хеликоптери. А и, честно казано, не ми пука много за някой, чиято работа е да убива хора.

— Включително и за мен ли?

— Това е твой избор, не е мой проблем. Сега ще вляза в тази сграда, а ти можеш или да ми помогнеш, или да си седиш тук, или да се върнеш при приятелчето си в Лос Анджелис и да си гледаш живота. За мен няма никакво значение. Стратън знае, че не работиш по договора — иначе нямаше да следи летищата и нямаше да изпраща тия гадове подире ми. Ти си извън играта. Няма нужда да висиш тука и да ме дундуркаш. Спокойно можеш да оставиш стария си приятел Хап да греши колкото си иска!

Хелена ме пусна и ме отблъсна. Слязох от колата, направих една крачка и се върнах.

— Виж какво, Хелена — казах аз, — съжалявам, но или ще ме застрелят, или отивам в пандиза. Нямам какво толкова да губя. Има само двама души, за които мисля и които бяха отвлечени. Лаура сама се набута между шамарите, но Дек си навлече неприятности само заради мен. Искам да ги върна, докато все още нищо не ми се е случило — аз съм единственият, на когото му пука за тях. Писна ми да ме разкарват насам-натам и Стратън е първият, който ще научи това незабавно.

Тя постоя за момент, дишайки тежко. После ме погледна и аз съзрях в очите й нещо, което дори не бях забелязал, че е липсвало.

— Променил си се! — каза тя.

— Не колкото теб.

— Ще видим — отговори тя и задържа погледа си върху мен. След това отривисто тръсна глава каза: — Добре! Хайде да отидем и да вгорчим живота на този тип.

Сабрина седеше зад бюрото на рецепцията на „РЕМтемпс“, което ме развесели до немай-къде. Още по-интересно стана, когато зяпна от учудване. Тя знаеше за какво става дума — беше помогнала на Травис, когато му предадоха, че съм се обадил от „Епълбаумз“, и сега й беше пределно ясно, че Хап Томпсън не се е отбил, просто за да й каже „здрасти“. В очите й мигом проблесна паника, след което се опита да се държи хладнокръвно.

— Ще бъде огромна грешка да се обадиш на отдел „Сигурност“ — посъветвах я аз. — Наистина. Пък и повечето от тях не са живи.

— Какво желаете? — студено попита тя.

— Искам да говоря със Стратън. И не приемам „не“ за отговор.

— Не може — заяви тя.

— Така ли? — захилих се аз. — Мисля, че току-що се изразих пределно ясно, а ти ми казваш „не“. Хелена, какво е твоето мнение — тази тук тъпа ли е или е само глупава?

Хелена повдигна вежди и огледа Сабрина добре:

— Тъпа, бих казала. И какво е направила с косата си?

Облегнах се на бюрото, като попречих на Сабрина да вижда Хелена.

— Хайде да опитаме пак. Извикай Стратън веднага или започвам да събарям стените и таваните, като ще започна най-напред с тавана над твоята глава.

— Не можете да говорите с него — гласът й леко потрепери. — Той не е тук.

— Разбираш ли, че ще тръгна да го търся навсякъде, ще проверя всяка стая и ще се вдигне голяма олелия? Има ли някакви сериозни клиенти на консултации в момента? Да ги попитам ли дали знаят къде е той?

— Вижте, г-н Томпсън, той наистина отсъства.

Беше пребледняла и очевидно не лъжеше.

— И къде е?

Мускулът под лявото й око потрепери.

— Не мога да ви кажа.

— Можеш! Използвай думи! Аз ще ги разбера.

— Наистина не мога. Той ме… — Тя преглътна и аз разбрах, че за нея може би не аз бях най-страшният. — Той ще ме нарани.

— Кажи ми, Сабрина, иначе наистина ще пострадаш!

Тя ме погледна предизвикателно:

— Може и да сте боклук, но никога не можете да нараните жена.

— Не мога — признах си аз и се дръпнах настрани, за да види Хелена, която бе насочила пистолета точно в сърцето й. — Но, повярвай ми, тя може.

Сигурно не сте гледали в дулото на пистолет, насочен към вас от Хелена, но то наистина действа съсредоточаващо за мозъка. Нещо в тази гледка те кара да разбереш, че е дошло време да станеш много сговорчив.

— Той е в Лос Анджелис — изстреля Сабрина. — Не зная къде точно — той сам си направи резервацията.

Погледнах я.

— В Лос Анджелис?

Тя трескаво поклати глава с очевидното желание най-сетне всичко да приключи.

— Замина там в края на миналата седмица. Приемах телефонните разговори, за да изглежда, че все още е тук.

— Какво, по дяволите, прави той там?

— Не зная.

Хелена свали предпазителя и каза:

— Спомни си, сладурано, защото иначе прическата ти ще хвръкне!

— Не зная! Само каза, че било по работа.