Един от нас

Получих по-голямата част в един-единствен шеметен момент. Останалото влетя с грохот секунди по-късно, за да го допълни — също като филм, в който някой изтрива дъска, но лентата се върти отзад напред. Дойде като удари на ръце по матова стъклена врата в момента, в който светът стана бял:

* * *

Лаура била на петнайсет години, когато Рей Хамънд влязъл в живота й. Тя живеела с родителите си в голяма къща, опряла гръб в гората, току над стръмна, ала недълбока долина, на дъното на която ромоляло поточе. Най-близките съседи, семейство Симпсън, които баща й харесвал, а майка й — не, живеели на стотина метра надолу по падината. Лаура нямала никакви определени чувства към старите Симпсънови, но не харесвала много сина им, защото бил грозен и при всяка среща очите му ясно казвали, че предпочита да я вижда гола.

Бащата на Лаура работел в града и изкарвал добри пари. Той бил добре сложен и много весел мъж. Моника Рейнолдс била изключително слаба и ходела на фитнес всеки ден — една от онези вманиачени жени, които стъпят ли на бягащата пътечка, не слизат от нея с часове и се катерят с убийствена съсредоточеност, а после стотици пъти се оглеждат в огледалото. Лаура отишла с нея един път и си помислила, че майка й повече прилича на машина, отколкото оборудването, което използва. Когато не сваляла несъществуващите излишни килограми, тя украсявала къщата. Въпреки че спалнята на родителите й била боядисвана предната година, майка й била намислила да я пребоядисва пак. Лаура решила, че е срамота, защото я харесвала, както си била — стените били във водовъртежи от морски цветове, светлосини, зелени и виолетови — и казала това на баща си. Но той само вдигнал рамене, а после й разказал една смешка.

Когато се връщала от училище, Лаура хвърляла чантата и учебниците в кухнята и си правела сандвич. Обикновено сандвичите били доволно еднообразни и съдържали основно салата и нискомаслено сирене — майка й не одобрявала месото, шоколада и всички други вкуснотии. Лаура негласно се чудела как баща й успява да поддържа теглото си и предположила, че сигурно здравата си хапва на обяд вън от дома.

Тя взимала сандвича си, излизала отзад, промушвала се през оградата и се разхождала в гората. Била малка горичка, нищо особено, а и Лаура не претендирала за повече. Не се налагало. Просто се чувствала по-добре там, а не вкъщи, заобиколена от миризмата на бои, парчета платно и мостри на цветове, на които нюансите изглеждали съвсем еднакво. Имала си една пътека надолу към поточето, където сядала и изяждала сандвича си, докато слушала ромоленето на водата и наблюдавала малките водни буболечки. За нея било истинска загадка защо въобще се опитват да правят нещо. Живеели толкова кратко, че не си заслужавало, а и мозъците им били толкова малки, че сигурно не помнели нищо от стореното. Като героите от следобедните сапунени сериали, само дето буболечките нямали пластични операции. След около час майка й я викала да се прибира и да влиза в банята. Гласът на майка й бил силен. Винаги го чувала добре, дори и в дните, когато не бил толкова ясен, както обикновено.

Лаура била хубава, а в училище се справяла добре. Имала острите скули на майка си, смекчени от усмивката на баща й, и й вървяло както по английски, така и по математика. Имала много приятели, а и родителите й се разбирали добре почти през цялото време. Всичко било наред — като в живота на почти всички до един определен момент, в който редът отива на кино и всичко се обръща с краката нагоре.

Един ден къщата била обрана и Рей Хамънд бил полицаят, дошъл да проведе разследването. Бил способен, вдъхвал сигурност и имал много добри обноски. Стоял във всекидневната, водел си бележки и предразположил всички така, че те се почувствали по-добре — дори и майката на Лаура, която преди това получила припадък, независимо, че откраднато не било много и повечето неща всъщност били на баща й.

Откраднатото никога не се върнало, но Рей се връщал често. Той се разбирал добре с бащата на Лаура и идвал понякога вечер, за да пийнат по бира на задната веранда. Лаура обикновено се навъртала около тях и надавала ухо. Понякога отивала и Моника. Рей и бащата на Лаура всъщност доста си приличали — двама мъже, които били разбрали какво обичат да правят и които искали да продължават да го правят без много шум. Но Рей, разбира се, бил по-млад и понякога майката на Лаура питала защо не се опита да си изгради име, да изкара изпитите за сержант или да се премести от отделението на шерифа в полицейското управление на Лос Анджелис. В началото Рей само се смеел и казвал, че животът е твърде кратък, но по-късно престанал да се смее и седял със замислено изражение.