Един от нас

— Хап Томпсън — Звездното момче! — измърмори сънливо Хелена. — Не знам защо, но не го намирам за невероятно. Даже и цялата тази история за пришълците. Не е чак толкова трудно да го приемеш, както съм си мислела преди.

— Може би е дошло времето — казах аз. — И по някакъв начин ние си го знаем.

— Но как така изглеждат като нас? Защо не са с големи черни очи, малки сиви тела и светещи пръсти?

Поклатих глава.

— Никой не може да си спомни нищо от такива отвличания. Там просто няма памет. Даже и аз не мога да открия нищо, макар че имам много повече опит в сравнение с другите. А като се върнат, се опитват да попълнят спомените с най-доброто, което могат да измислят. Уплашени са и затова материализират свои мъгляви страхове от детството или проекции на това, което може да им се случи в бъдеще. Допълват с картинки от списания, филми, книги. Измислят си разни неща, за да попълнят празното място, прикачват страховете си към нещо конкретно, защото така е по-лесно, отколкото да не знаеш от какво да се страхуваш.

Хелена се размърда в креслото си и положи глава на рамото ми.

— И сега какво?

— Човекът каза да се върнем в Лос Анджелис. И ние отиваме.

— А откъде да знаем, че той казва истината?

— Хелена, той е всичко, което имаме.

Оказа се малко неудобно. Тежестта на главата й, усещането за близостта на шията й ме караха да се чувствам малко странно. Долавях аромата на косите й, чувах как диша. Всички момичета, с които съм бил, откакто се разделихме, се оказваха или много едри, или много дребни за мен. Един косъм от косите й гъделичкаше носа ми, което обикновено ме подлудява. Но този път не помръднах, както не помръдваш, когато държиш някого за първи път и когато ръката ти изтръпне и имаш чувството, че чак пламти. Някои неща си заслужават цената — може би не завинаги, но поне в началото.

Самолетът срещна някакво въздушно течение, което предизвика и няколко писъка в салона зад нас. Основното осветление бе изгасено и светеха само малките светлинки над илюминаторите. Рано или късно, стюардесата щеше да дойде и да ни каже да дръпнем щорите, а аз, както обикновено, щях да откажа. Обичам да съм горе, в небето, елегантната метална тръба да ме носи и да ме защитава със своите физични закони от другите физични закони, които гласят, че всички неща падат. Обичам да гледам надолу в тъмнината, накъсвана понякога от случайна светлинка, която сякаш казва: „Да! Тук има някой! Има неща, които живеят на това скално кълбо, ние сме тук! Имаме мотели и кабелна телевизия и сандвичи на разумни цени. Елате и ни посетете!“

— Какво е това? — промърмори Хелена. Ръката й лежеше върху гърдите ми, а пръстите й проследяваха назъбените ръбове по кожата ми през ризата. Едно малко кръгче, точно под ключицата.

— Белег — отговорих аз.

— Не го помня — каза тя, след това обърна глава към мен и ме погледна.

— Да. Оттогава е.

— Хап, много съжалявам.

Беше правилно да съжалява, но никога не бях виждал поглед, изпълнен с толкова много мъка. Не исках да го виждам и сега.

— Всичко е наред — казах аз.

Дълго се гледахме в очите, тя се опитваше да разбере дали наистина го мисля, а аз просто се взирах в лицето й. Винаги съм вярвал, че да обичаш някого е все едно да вървиш по път, който може да изминеш само веднъж, и ако свърнеш накриво, просто трябва да обърнеш гръб и да продължиш да вървиш.

Вече не бях сигурен дали е така.

Моментът продължаваше и продължаваше. Хелена мигаше много бавно. Имаше нещо изключително странно в това движение, но не успях да разбера какво е. Мислите ми бяха бавни и объркани, сякаш се опитваха да обяснят обикновени явления, но не успяваха, безпомощни и стъписани пред факти, които не можеха да използват.

С крайчеца на окото си видях главната стюардеса, която стоеше няколко редици по-напред и говореше с някого, но устните й се движеха твърде бавно, а и не можех да чуя какво казва.

Самолетът отново рязко намали височина, но този път никой не извика. През прозореца видях, че светлините, които бях забелязал преди, сега са много по-близо. Много близо! Самолетът или падаше, което бе малко вероятно, или нещо идваше да ни поздрави.

Опитах се да извикам — на кого и какво, не знаех. Звукът излезе от устата ми, но замря още преди да е пропътувал и един сантиметър. Светлината в салона се променяше и заприлича на светлината в кабинета на Хамънд. Тук със сигурност не ставаше дума за нещо, което можеш да си купиш по телефона.

Чух много слаб вик — като шепот. Беше Хелена. Изглежда никой друг в салона не беше забелязал какво става. Тя беше и се страхуваше.

Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си, като се борех с напора на въздуха. Устните ми докосваха ухото й и мълвяха, че всичко ще бъде наред. Зрението ми започна да се размива, сякаш някой бе усилил яркостта до краен предел и всичко, освен сенките, избледня. След това вече не можех да виждам дори и сенките, а после всичко изчезна.

Трета част Видими

16.