Един от нас

Седнал зад къщата и след малко чул някакъв шум откъм падината. Най-напред не му обърнал внимание, но после се усъмнил да не би да е някакъв натрапник или животно и решил да отиде да провери.

Когато слязъл долу, видял, че не е нито чужд човек, нито животно, а Лаура. Седяла на един плосък камък в средата на поточето, гледала във водата и майсторски пушела цигара. Той не знаел, че в този момент тя си повтаряла името му в сложен ритъм и тъкмо вече започвала да се чувства глуповато.

Тогава тя вдигнала очи, съзряла го и независимо от всичко, което й се случило по-късно, въпреки всички разочарования и горчиви вечери, след този случай тя никога не престанала да вярва във вълшебствата. В известен смисъл тъкмо това било най-лошото — непрекъснатото очакване, което винаги остава невъзнаградено. До края на живота си, когато тя го застреляла четиринайсет години по-късно, Рей Хамънд не видял нищо подобно на тази гледка — как тя си седи, а после се обръща и вперва очи в него.

— Какво правиш тук? — смутено попитал той. Въпросът прозвучал твърде професионално, като че ли я подозирал да замисля престъпление.

— Чакам теб! — отвърнала тя и изведнъж се почувствала адски тъпо. Тези думи звучали по съвършено различен начин в главата й.

Той се засмял и всичко се оправило.

— Сериозно те питам.

— Гледам буболечките. Понякога ги мачкам.

— Не трябва да правиш така — засмял се иронично той. — Всички Божии чада са свещени.

Лаура знаела, че е отраснал в религиозно семейство, но до този момент не се бил проявявал като особено вярващ.

— Какво, дори и тази? — попитала тя, като показала тлъстата слузеста буболечка, която живеела под съседния камък, и винаги, без изключение, печелела ежедневното състезание за „най-грозна буболечка в потока“.

Рей надникнал към нея:

— Е, тази може би не — съгласил се той. — Тя може и да не е Божие чедо.

Той приклекнал, запалил цигара и двамата поговорили известно време. Сега, когато родителите й не били наблизо, Лаура му изглеждала по-различна. Някак по-голяма, по-забележима. Разказала му за поточето и за животните, които живеели вътре. Той слушал и се смеел, а после й предложил цигара от своя пакет. И когато тя се навела над шепите му да я запали, разбрала, че една граница вече е преодоляна и че нещо сякаш вече е предрешено.

После чули далечния шум от кола, която влизала в двора горе. Рей учтиво се сбогувал, изгасил цигарата си във водата и отишъл при възрастните.

Лаура пазела угарката от тази цигара в една кутийка на нощното си шкафче и чакала да й дойде времето. През следващите няколко седмици понякога Рей се появявал малко по-рано от обичайното за него време и обикновено намирал Лаура там, долу, на нейния камък. Ако я нямало, той сядал и я чакал. Говорели си за различни работи, гледали светлината и понякога тя го карала да се чувства неудобно, като сядала много близо до него.

Неудобно, защото знаел, че има нещо, което никога не трябва да прави.

Съществува момент, известен на всички. Съвсем обикновен и често срещан, който обаче за засегнатите се явява нещо като кулминация на една дълга и сложна партия шах. След като сте вървели дълги километри по неравен терен, изведнъж излизате на шосе. Сядате под малко по-различни ъгли един спрямо друг — промяната може и да е само един-два градуса, очите ви се гледат по по-различен начин — те не просто виждат. Хората ви изглеждат по-малко разделени един от друг, особено вие от тях.

Най-накрая, един следобед те се целунали. Целувката била дълга, а когато Лаура чула шума от колата на майка си горе, в двора, запушила с ръце ушите на Рей, за да не тръгва. Докоснат ли се веднъж устните на двама души, отношенията помежду им никога вече не могат да бъдат същите. Не се целували на следващия път, но на по-следващия — да. Рей вече не я питал за училището. Лаура знаела какво иска да се случи и колко бавно трябва да стане това.

Искала да бъде правилно, да бъде идеално. Такова, каквото трябва да бъде. А какво ставало в главата на Рей тя нямала никаква представа.

Един следобед го чакала до поточето, а той вече закъснявал много повече от обикновеното, което направо я подлудявало, защото била решила, че може би това е денят, в който трябва да се случи нещо ново. Тя дочула шум в храстите зад гърба си — специфичен шум, който, помислила си тя, май била чувала понякога, докато се целували с Рей.

Бързо се обърнала и видяла майка си — висока и слаба.

— Тъкмо се канех да ти кажа, че всичко свърши, сладката ми! — казала майка й с онова злобно пламъче в очите. — Защо му е на един мъж да се плюнчи с някаква пикла, когато може да си го навре в устата на истинска жена!

* * *

А после — това. Много по-бързо, сякаш няма никакво значение и сякаш вече е решено да бъде хвърлено в огъня.

* * *