Един от нас

Нищо не помагало. Когато се опитвала да си представи някакво бъдеще, умът й непрекъснато се връщал назад към първоначалния срив. Депресията не е просто мръсен прозорец към света. Тя е дом, на който всички прозорци са закепенчени, и всичко, което виждаш и в което вярваш, е вече случилото се. Смъртта е като любовта и когато умиращият си самият ти, отново копнееш за някакво вълшебство. Вкопчваш се в събития и заличаване на спомени, които биха поставили всичко по местата. Когато всички останали са се провалили, ти сам трябва да се превърнеш във вълшебник и да подложиш себе си на чародейство. Веднъж месечно отблъскваш от себе си спомена за майка си, секунда преди тя да ти каже, че спи с Рей.

Но и това не става. И това не помага.

Тогава какво трябва да направиш?

Разбираш, че не думите са те променили — не думите на майка ти или на когото и да било, а е един факт. Един мъж, чието присъствие в живота ти се е превърнало в черна дупка, около която кръжиш безпомощно. Колкото и да се опитваш да го забравиш, годините не ти помагат да се освободиш от неговата хватка. Това не е любов или омраза, а просто психологическа бинарна звезда.

Неговото съществуване е оцветило живота ти. Дори е възможно това да не е негова грешка, но нещо трябва да се направи, за да излезеш от този порочен кръг.

* * *

Усетих, че нещо ме подръпва, че не иска да ми бъде отнето.

Скърцащ звук като от повреден механизъм.

Кратък поглед към нещо като коридор, всичко толкова бяло, че едва го виждаш, болница с размерите на безкрайността, ароматизирана, винаги когато нещо бива заключено зад някаква врата. Блъскане на безброй юмруци, пърхащите криле на миговете, приковани с карфици по стените, за да не могат да отлетят.

След това отново можех да виждам.

Бях в самолета. Стюардесата все още разговаряше с двойката, седнала няколко реда по-напред, и думите й стигаха до мен. Салонът изглеждаше нормален, чувах грохота на въздуха, минаващ под и над крилете, и как някой налива нещо в пластмасова чашка.

Седалката до мен беше празна, ако не броим трите пистолета, един часовник и пръстен, които си бяха там, където бяха паднали. Пръстенът бе брачната халка на Хелена. Знам, че не беше на ръката й — това го бях видял, — но явно го е носела със себе си. Вдигнах го. Когато отново седнах с пръстена в ръка и съвсем объркан, чух гласа на стюарда над рамото си:

— Това оръжие ваше ли е, господине?

Полицаите ме чакаха на летището. Двама униформени дойдоха и ме взеха от самолета пред погледите на пътниците. Друг ни следваше отзад и носеше всичките пистолети. Стюардесата, която ни беше дала бонбоните, отвърна очи от мен и сигурно се питаше що за психар е имало сред тях.

Изглежда никой не забеляза нищо необикновено. Никой не погледна часовника си, за да види, че показва само десет минути разлика от местното време. Когато го осъзнаеха, щяха да са се пръснали по стотици хотели и домове и никой нямаше да се замисли повече върху това.

Никой не забеляза, че самолетът се приземи с един пътник по-малко.

На ченгетата не зададох никакви въпроси. Те нямаше да отговорят, а и нямаше какво да ги питам. Откараха ме в префектурата на Холивуд, където дори не си направиха труда да ме претърсят. Направо през коридора и в същата стая, където бях и преди!

Заключиха вратата, а аз седнах и зачаках.

17.

— С теб имаме договор, Травис.

— Който ти наруши, като напусна щата и след това те заловиха на самолет с въоръжение, достатъчно да започнеш война. Какво си мислеше? Защо ти трябваха четири пистолета? Имаш ли толкова ръце?

— Казах ти. Не всичките бяха мои.

— Хап, не започвай пак с тези глупости за отвличанията, защото наистина няма да мога да ги понеса.

— Не вярваш, че Хелена е била с мен?

— Нито за миг. — Травис се облегна на стола си и ме погледна през масата. — Не вярвам, че би работил с нея след онова, което ти е сторила.

— А кой според теб е елиминирал Роумър, когато те е последвал във Венис?

Травис направи пауза и каза:

— Не зная.

— И докато говорим по този въпрос — да си виждал Роумър днес?

— Не, не съм. Защо?

— Докато бяхме с Хелена в Кресота, бяхме нападнати от двама въоръжени. Някой трябва да е съобщил на шефа им, че сме там. Те дори намекнаха за това.

— Добре, продължавай, Хап! Кажи ми, че един полицейски служител е свързан с опит за убийство!

— Ами ти го кажи по друг начин, ако можеш, Травис!

— Не е ли по-добре да изпратя някой във Флорида да говори с ония типове, които уж нападнали теб и дематериализираната ти бивша съпруга? Да видим те какво ще кажат?

Въздъхнах тежко.

— Не е вариант.

Вече съжалявах, че бях застрелял онзи тип, макар да бе заплашил родителите ми. Травис изви очи към тавана.

— Беше при самозащита — умолително добавих аз.

— Знаеш ли какво, Хап? Имам колекцията ти от пистолети и ако балистичните анализи съвпаднат с куршумите от телата на ония от Флорида, да знаеш, че сам си си изкопал яма — толкова дълбока, че и небето даже няма да можеш да видиш от нея.

— Те бяха измет.