Един от нас

— Укриването на доказателства, свързани с убийство, е сериозно престъпление.

— Голяма работа! Прибави го към списъка. А през това време можеш или да ме държиш заключен тук, но в този случай няма да научиш нищо, или ме пусни и утре вечер ще ти кажа подробностите.

Мярнах отражението си в огледалото зад Травис. Изглеждах дори по-зле от последния път, когато седях на този стол. Изтощен, съкрушен, с подивял поглед. Приличах на призрак и знаех едно нещо със сигурност — нямах какво да предложа на Травис в замяна. Не го бях поставил в такова положение, та да е принуден да прави каквото исках аз. Зависеше от него, от отношението му към мен.

— Току-що ти поднесох половината истина на тепсия, Травис. Какво решаваш?

Той вдигна очи и задържа погледа си върху мен много дълго време.

* * *

Исках да отида направо в апартамента си, но знаех, че първо трябва да видя дали у Дек всичко е наред. Това бе едва ли не последното нещо, от което имах нужда, но той на мое място би постъпил така. Това е проблемът, когато приятелите ти са добри хора — карат те да се чувстваш непълноценен през цялото време. Следващия път ще се събирам само с негодници. По пътя позвъних на Уудли и се разбрахме да ме чака там. Обадих се и на телефонния си секретар, който се отнесе изключително грубо и потвърди, че никой не ме е търсил. Рейтингът ми очевидно бе достигнал най-ниското си равнище, откакто се помня, вероятно поради факта, че всичките ми приятели в момента бяха отвлечени от извънземни, поради което нямаха достъп до телефон.

Влязох у Дек през задната врата. Интериорът изглеждаше непроменен, а и временната предна врата си бе все още на мястото. Апартаментът ми се стори толкова празен, че с удоволствие бих изтърпял присъствието на будилника си. Погледнах в чантата на Лаура, но той не беше там. Налях си едно питие, седнах на канапето и зачаках.

Не знаех доколко ми бе повярвал Травис. По отношение на Стратън — вероятно, но както бях казал и на Хелена, щеше да му е необходимо много повече от моята дума, за да се опита да улови такава голяма риба. Ако не докаже ролята на Стратън, скандалът около изнудванията на Хамънд ще се потули. Травис не можеше да отвори кутийката с червеите преди да е вкарал виновника зад решетките, което според мен никога нямаше да стане. Не бях длъжен да помагам на закона, но се чудех и какво изобщо бях в състояние да направя. В реалния свят Стратън разполагаше с повече пари и оръжие; в Мрежата имаше Куот, когото не можех да надвия лесно. Имаше едно нещо, което можех да направя от чиста отмъстителност, но не виждах как то може да помогне. Някой ден Куот щеше да си плати, но това трябваше да почака.

Травис изобщо не повярва, че Хелена е отвлечена, но кой ли би повярвал! Много по-лесно е да се допусне, че човекът е изгубил акъла си или лъже — и в повечето случаи е точно така. Чудех се в колко ли от многобройните неформални групи за подкрепа из страната, пълни с лудаци, които лаят непрекъснато, че дяволски извънземни искали да се плодят чрез тях, седи поне по един, който наистина е бил отвлечен, но си трае, защото знае, че кряскалата край него с нищо не могат да му бъдат полезни. Защото ще ви кажа и това: ако наистина сте били отвличани, няма да помните нищо. Мисля, че засега владея паметта си по-добре от всеки друг жив човек, и все пак, както каза онзи мъж, то не е нещо, което можеш да напишеш или дори да облечеш в думи. Ще знаеш, че нещо се е случило — и или ще го запазиш за себе си, или изцяло ще го изтриеш от паметта си, — ала никога няма да си спомниш, че си бил другаде!

Опитах се да намеря някакъв смисъл в това, което се случи в самолета. Опитах се да измисля дали астрономическото време беше по някакъв начин свързано със събитието — знаех, че спрелите часовници и изгубените часове са общи черти на такива отвличания. Може би не можете да си спомните какво се е случило, защото времето спира и всичко се случва наведнъж. Няма как да го подредите в хронологичен ред — също като спомена на Лаура за онези три дни, който получих само за един миг, но дори и по-лошо, защото там наистина не съществуваше последователност.

Може и да съм грешал, като съм смятал, че времето може да върви само напред. Вероятно това не е задължително.

И колкото повече мислех, толкова по-често си задавах въпроса дали паметта играе някаква роля. Очевидно можех по някакъв начин да подслушвам съзнанието на Лаура, макар че тя беше там, отвъд, а вторият път, когато това се случи, бе непосредствено след или — наистина бе така — почти по време на досега ми с един отдавна погребан мой собствен спомен. Човекът с тъмния костюм бе казал, че сме свързани посредством онова, което нося в главата си. Допускам, че това обяснява и защо аз бях единственият човек, който разбра какво се случи по време на полета. И още две неща: